Àä

През цялата си история Истанбул е бил сполетяван безброй пъти от чуми, избиващи огромни части от населението му. По време на последната фаза на Черната смърт точно този град бил наричан „развъдник на чумата“ в империята; източниците твърдяха, че болестта взимала живота на десет хиляди души всеки ден. Няколко прочути османски картини изобразяваха как градските жители отчаяно копаят масови гробове, за да погребат планините от трупове на намиращите се недалеч полета на Таксим.

Лангдън се надяваше Карл Маркс да е сгрешил, когато е казал, че историята се повтаря.

Навсякъде по мокрите от дъжда улици хората се занимаваха с вечерните си дела, без да подозират какво ги грози. Красива туркиня викаше децата си да вечерят; двама старци седяха на питие в едно кафене; добре облечена двойка се разхождаше, хваната за ръце, под разтворен чадър; мъж в смокинг скочи от един автобус и се затича по улицата, като криеше калъфа на цигулката си под дрехата си — явно закъсняваше за концерт.

Лангдън се хвана, че се вглежда в лицата около себе си и се опитва да си представи сложните пътища на живота на всеки човек.

„Масите са съвкупност от индивиди“.

Затвори очи, извърна се от прозореца и се опита да отклони мислите си от мрачната посока, в която бяха поели. Но поражението вече беше налице. От тъмните ъгълчета на съзнанието му изникна неканен образ — отчаяната пустош на „Триумф на смъртта“ на Брьогел с нейната ужасна панорама на чума, нещастия и мъчения, опустошаващи крайморски град.

Микробусът зави надясно по булевард „Торун“ и за момент Лангдън си помисли, че са стигнали. Отляво над мъглата се издигаше огромна джамия.

Но това не беше „Света София“.

„Синята джамия“ — бързо се сети той, когато забеляза шестте покрити с канелюри подобни на моливи минарета с многобройните им балкони шерефе и острите върхове, които сякаш се забиваха в небето. Навремето беше чел, че именно тези екзотични, сякаш излезли от приказка минарета са вдъхновили дизайна на замъка на Пепеляшка в Дисниленд. Синята джамия дължеше името си на заслепяващото море от сини плочки, украсяващи стените ѝ отвътре.

„Наближаваме“ — помисли Лангдън, когато микробусът зави по булевард „Кабасакал“ и продължи по просторния площад на парка „Султанахмет“, който се намираше между Синята джамия и „Света София“ и беше прочут с изгледа си към двете сгради.