Àä

Лангдън присви очи и погледна през мокрото предно стъкло, като се мъчеше да различи очертанията на „Света София“, но дъждът и светлините на насрещните автомобили му пречеха да вижда ясно. Още по-лошото бе, че трафикът по булеварда като че ли беше спрял.

Отпред не се виждаше нищо освен червените светлини на стоповете.

— Има някакво събитие — каза шофьорът. — Концерт или нещо такова. Може би ще стигнете по-бързо пеша.

— Далеч ли е? — попита Сински.

— Не повече от три минути път, ако вървите направо през парка. Напълно безопасно е.

Сински кимна на Брюдер и се обърна към екипа от НБР.

— Оставате в колата. Опитайте се да стигнете колкото се може по-близо до сградата. Агент Брюдер скоро ще се свърже с вас.

След това Сински, Брюдер и Лангдън скочиха от микробуса на улицата и забързаха през парка.

Широколистните дървета на Султанахмет предлагаха известна защита от засилващия се дъжд. По алеите имаше табели, насочващи посетителите към множеството атракции на парка — египетски обелиск от Луксор, Змийската колона от храма на Аполон в Делфи и Колоната на милите, служила навремето като „нулева точка“, от която се измервали всички разстояния във Византийската империя.

Накрая излязоха при кръглото езеро, бележещо центъра на парка. Лангдън пристъпи напред и погледна на изток.

„Света София“.

Не сграда… а по-скоро планина.

Лъщящият под дъжда колосален силует на „Света София“ приличаше на град сам по себе си. Централният купол, невъзможно широк и сребристосив, сякаш лягаше върху море от други куполни постройки, натрупани около него. Четири високи минарета, всяко с по един балкон и сребристосив връх, се издигаха от ъглите на сградата, толкова далеч от централния купол, че трудно можеше да се определи, че са част от един комплекс.

Сински и Брюдер, които до този момент вървяха съсредоточено и бързо, спряха и се загледаха нагоре — умовете им се мъчеха да възприемат огромните размери на извисяващата се пред тях сграда.

— Леле! — възкликна Брюдер. — Нима ще трябва да претърсваме… това?

86.

„Аз съм пленник“ — осъзна Ректора, докато крачеше в салона на С-130. Беше се съгласил да дойде в Истанбул и да помогне на Сински да се справи с тази криза преди нещата да излязат напълно от контрол.

Ясно си даваше сметка, че сътрудничеството със Сински може да му помогне да смекчи негативните последици от необмисленото му въвличане в кризата. „А сега Сински ме държи под стража“.