Адвокат в леглото

Нищо от веществените доказателства не противоречеше на твърденията му. Нямаше как да ги обори. Стив пренасочи мислите си към покойния Чък Сандърс. Морски тюлен. Леководолаз. Герой от Персийския залив. Добре, започваш със смелост и умения, всичките там неща от специалните сили. Няма ли продоволствие, ще яде змии и ще пие пикня. Така че със сигурност би се справил с Гризби. Ако е вярвал, че Гризби няма да го застреля, вероятно е нямало да му пука и е щял да се отдалечи от въоръжен и уплашен мъж. Но съвсем различно е, щом е тръгнал да вади пистолета си.

„Насочиш ли пистолета си към мъж с пушка, трябва да стреляш. Трябва да го убиеш.“

Сандърс е отишъл в Делфинариума да краде делфини, а не да убива хора. Не е типично за човек с неговото минало и липса на криминално досие.

„Това е парченцето от загадката, което не пасваше.“

Ами двамата здравеняци, които бяха сгащили него? Те бяха чакали на лодка от другата страна на канала, готови да отвлекат делфините. Но защо? Къде са искали да ги откарат? И кои, по дяволите, бяха „важните хора“, които искаха да разберат какво е казал Сандърс на Наш?

Всичко това, взето заедно, водеше до един повтарящ се въпрос без отговор: „Какво всъщност е ставало през онази нощ?“ Стив не знаеше и с основание смяташе, че и клиентът му също няма никаква представа.

23. Неприятна изненада

Боби викаше Спънки и Мисти. Наум. Опитваше се да се свърже телепатично. Първо с думи, после с цъкания и свиркания на делфински.

Ами защо не? Изпращаме радиосигнали в открития космос и се надяваме някой извънземен да ни се обади по телефона у дома. В нашия дом.

Боби беше прочел всички книги на доктор Джон Лили за делфините. Разбира се, много учени го смятаха за побъркан, доктор Дулитъл, ама надрусан. Но нима всички пионери не бяха очерняни по един или друг начин?

Доктор Лили смяташе, че делфините не само имат свой собствен език, но и композират музика. Твърдеше, че в древността делфините създали общество с действащо правителство и фолклор, който се предавал от поколение на поколение. Доктор Лили искаше да бъде създаден делфински народ от китове и делфини и той да бъде признат като независим от ООН. Фактът, че предписваше ЛСД както на себе си, така и на делфините, не му помагаше особено в научните среди.

Боби не приемаше всичко от твърденията на доктор Лили едно към едно, но някои неща имаха смисъл. Той знаеше, че делфините имат морален кодекс да спасяват ранени или болни животни. Знаеше, че умът на делфините е по-голям от човешкия. Дълбоко в сърцето си вярваше, че делфините изразяват чувствата си горе-долу по същия начин като хората. Беше убеден, че могат да обичат и да бъдат обичани. Не знаеше обаче дали Спънки и Мисти усещат това, което той чувстваше сега. Пълно отчаяние.

„Липсвам ли ви толкова, колкото вие на мен?“

Боби седеше на бюрото си в ъгъла на детската стая, стискаше здраво очи и предаваше телепатично мисли.

„Спънки, Мисти. Къде сте?“

Никакъв отговор. Но усети нещо. Бръмчене, електрическа връзка. Искаше му се да я разтълкува.

Чу кола по алеята. Мустангът на вуйчо Стив спря. Лесно беше да различиш рева на мустанга от малкия мини купър на Виктория, който звучеше като косачка.

Бръмченето в главата на Боби спря. Нямаше време за телепатична връзка — чу стъпките на вуйчо си в коридора.

Стив се чудеше дали прекарва достатъчно време с Боби. Настроенията на момчето варираха рязко. Първо беше сърдит на Стив, че не намери делфините. Може би имаше и малко вина — хлапето се обвиняваше, че не е спряло похитителите. Да бе, ще ги спре! Напоследък, което беше много по-обезпокоително, Боби явно бе нещастен. Стоеше си в стаята и отказваше да ходи на тренировка по бейзбол. Остроумниченето и анаграмите бяха дяволски малко. Стив отчаяно се опитваше да го накара да излее чувствата си, но момчето явно ги потискаше.

Вратата на стаята му беше затворена.

„Затворена врата и дванайсетгодишно момче.“

Може би си пишеше домашното или пък прелистваше броя с мацки по бански на „Спортс Илюстрейтид“, като се бавеше на Вероника Варекова или Анджела Линдвал. И то дълго.

Съчувстваше на хлапето. Боби беше самотник. Едно време Стив беше популярен в цялото училище. Спортист. Умник с тонове приятели. Добре е за самочувствието. Чак когато порасна, започна да дразни хората.

Тъй като ценеше личното пространство на момчето, добре помнеше как собствената му майка нахлуваше в стаята му в най-неудобния момент, Стив почука на вратата.

— Хей, хлапе!

— Да.

— Може ли да вляза?

— Да.

Стив влезе полекичка. Боби седеше на бюрото пред компютъра си близо до прозореца.

— Добре ли си, хлапе?

— Да.

— Всичко наред ли е в училище?

— Да.

Едносричните отговори явно бяха на мода днес. Стив реши да кара направо.

— Искаш ли да поговорим за Спънки и Мисти?

Явно хвана Боби неподготвен. След миг хлапето каза:

— Мисля, че са наблизо.

— Сериозно? Откъде знаеш?

— Първо бях сигурен, че са прекосили Гълфстрийм и са някъде по островите. Но сега като че ли ги усещам. Не са толкова далече.

Стив опита да прикрие скептицизма си.

— Още ли искаш да наемем лодка и да ги потърсим?