Адвокат в леглото

Дебел врат. Яка челюст с високи скули. Светъл афроамериканец. Шлемът му беше паднал и се виждаше бръснатата му глава. Огрян единствено от светлината на луната и светлините на портала, мъжът приличаше на онзи кечист, дето се правеше на актьор.

Скалата. Дуейн Джонсън, който беше дал толкова много пари на Университета в Маями.

— Корпоративен убиец — изръмжа мъжът.

Стив риташе във водата и разтриваше дясното си рамо.

— Що изкара акъла на племенника ми бе, тъпако?

— Да не мислиш, че делфините не ги е страх, когато ги взимат от майките им?

— Не на мен тези простотии.

Двамата спряха един срещу друг във водата, ритаха, за да не потънат. На магистралата се чу полицейска сирена.

— Смяташ, че животът на племенника ти е по-ценен от живота на един делфин? Или на костенурка? Или на един пристанищен плъх?

— В интерес на истината, да, така смятам — нямаше смисъл да го казва на тоя тип, но Стив ценеше живота на Боби повече от своя собствен.

— Ти си един от тях, нали? — попита мъжът.

— Кои „тях“?

— Ония от цирковете и зоопарковете. Лаборантите и мъчителите. Използвачите и насилниците.

— Аз съм само един вуйчо, чийто племенник обича делфините.

Мъжът бръкна под водата и измъкна ножа. Назъбеното острие проблесна на лунната светлина. С другата си ръка мъжът започна да гребе към джета.

— Само да опиташ да ме спреш и ще ти прережа гърлото.

— Животът ми не е ли толкова ценен, колкото на един пристанищен плъх?

Заслепи го светлина от прожектор.

— Не мърдайте! И двамата! — изгърмя глас над главите им.

Стив присви очи към брега. Полицейска кола. Две ченгета до водата. Единият с фенер, голям колкото бейзболна бухалка. Другият беше насочил към тях пистолет. Стискаше го с две ръце, краката разкрачени, коленете леко свити, точно както ги учат в академията.

Стив продължи да подритва във водата.

— Ръцете горе да ги виждам!

„Това ченге да не би да си мисли, че ще плувам по гръб?“

Стив вдигна ръце над главата си. Незабавно потъна. Зарита и изскочи на повърхността точно когато Дарт Вейдър нарече ченгетата „държавни убийци“.

— За протокола — прекъсна го Стив и изплю вода. — Играя софтбол в Полицейската спортна лига.

Едното ченге понечи да каже нещо, но беше прекъснато от гърмеж — отекна над канала. Стив инстинктивно се обърна към парка.

„Боби! Къде е Боби?“

За последно го беше видял как спира и чака вуйчо му да се държи като герой.

След секунда се разнесе втори гърмеж.

5. Още един престъпник

„Законите на Соломон:

1. Гледай да не вбесяваш ченге, освен ако нямаш адски добра причина… или адски добър адвокат.“

Ченгетата закопчаха Стив и притиснаха лицето му към патрулката. Водата се стичаше по краката му право в маратонките „Рийбок“.

Боби беше най-важното, а Стив не можеше да се добере до него.

— Разбери бе, човек. Племенникът ми е някъде тук.

— Колко човека сте? — попита по-едрият от двамата.

— Аз не съм от тях! — Стив вдигна глава. Яка ръка го тръшна обратно надолу. Очите му се напълниха със сълзи, от носа му потече кръв. Парещата болка в рамото се усилваше. — Не чухте ли изстрелите? Трябва да намеря Боби.

— Млъквай!

Ченгето го цапардоса с фенера по темето. За разгрявка. Стив реши, че не иска да види като как е истинският удар.

— В училището за ченгета не са ли ви учили, че не е хубаво да се гърми?

— Не, други работи ни учеха — ченгето претърсваше подгизналото съдържание на портфейла му. Седемнайсет долара, миналогодишен билет от лотарията и разрешителното му от адвокатската колегия на Флорида.

— Ти си адвокат?

— Да. А на теб ще ти трябва адвокат.

Стив харесваше повечето ченгета, дори онези, които изопачаваха истината в показанията си и го принуждаваха да им изтръгне и майчиното мляко при кръстосания разпит. Те си имаха тяхната работа, той си имаше своята, която се състоеше в това да ги накара да изглеждат като идиоти или лъжци. Или и двете.

Тези двамата бяха млади. Единият латиноамериканец, другият чернокож. И на двамата ръкавите им щяха да се пръснат от издутите бицепси.

„Не изследват ли ченгетата за стероиди, както изследват бейзболистите?“

Това щеше да търси следващия път, когато ченге се е държало грубо с някой от предполагаемо невинните му клиенти. Стероидната мания.

— Племенникът ми не е добре със здравето. Така че бъди добър и…

— Млъквай — повтори латиноамериканецът.

Партньорът му разпитваше Дарт Вейдър до една нискостъблена палма. Стив не можеше да чуе въпросите, но няколко от отговорите включваха обиди от сорта на „гестаповци“ и „световна корпоративна конспирация“, като често се споменаваше и Абу Гариб и Гуантанамо.

Стив обясни как Гризби му се е обадил за Боби, как е дошъл с колата до Делфинариума, натъкнал се е на насилствено освобождаване на животни, подгонил е откачалката с неопрена, после е видял втори човек на джет, който успял да се измъкне в залива заедно с двата делфина.

— Още един престъпник — каза ченгето май заинтригувано. — Успя ли да го видиш?

Стив поклати глава, от косата му се стичаше вода.