Адвокат в леглото

— Все едно чувам баща ти. Всичките тези левичарски тъпотии.

— Татко винаги е бил прав за теб, вуйчо Рей. Ти си просто кукла на конци.

— Ако беше мой син, Джералд, щях да те науча на ред и дисциплина.

— Научил съм много от теб, вуйчо Рей — както беше с приковани отзад ръце, Джералд Наш се извъртя на седалката, сключи пръсти и изпука кокалчета. После се заля от смях.

— Колко ли ще ти е смешно, докато излежаваш доживотна присъда в Рейфорд? — попита вуйчо му.

— Доживотна ли? За нарушаване на частна собственост? Влизане с взлом? Съмнявам се.

Пинчър му обърна гръб.

— Соломон, кажи на този кретен новините.

Стив не беше възхитен от това да изпълнява нарежданията на стария си съперник. Но нощта се бе оказала дълга и той нямаше нищо против да навре носа на Наш в калта.

— Нарича се „убийство при извършване на углавно престъпление“. Уейд Гризби можеше теб да те застреля, приятелче, но сега ти ще си този, който ще го отнесе.

7. Само Стив през цялото време

— Чакайте да се разберем — рече съдия Фредерик Бараш. — Съдите тази страница в интернет, където мъже коментират жени, с които са излизали.

— Не-се-срещай-с-тази-кучка-точка-ком — отвърна Виктория, като се опита да скрие неудобството си. Мразеше да оправя бакиите на Стив, да се занимава с дела на долнопробните му клиенти. — Страницата публикува обидни и унизителни забележки за нашата клиентка, Ваша чест.

Съдията облиза палеца си и прелисти жалбата.

— А именно, че госпожица Лекси Ларсън е „куха повърхностна интересчийка, която прави механични свирки“.

Съдия Бараш се изкашля и погледна над очилата за четене към масата на ищцата. Беше прекарал двайсет и седем години на съдийската банка и му оставаха само още няколко месеца до пенсия. Дребен мъж с чудесна бяла перука, Негова чест беше готов да отхвърли всяко дело в графика си, за да може да играе голф по цял ден. Човек усещаше как всеки момент може да сдаде багажа.

— Точно това твърдим в жалбата си — отвърна Виктория, имаше предвид мърляшки написаното заявление на Стив. Седеше до клиентката си — всъщност до клиентката на Стив — Лекси Ларсън, модел, метър и осемдесет, със стърчаща руса коса.

— „Механични“ — каза замислено съдията. — Тази дума обикновено не се свързва със свирки, нали?

— Това езиков или личен въпрос е, Ваша чест? — изстреля в отговор Виктория.

„По дяволите, Стив. Отсега нататък сам си бърши задника.“

— Не ви карам да си вадите мръсното бельо, госпожице Лорд. Просто ми кажете какво обидно виждате тук? „Повърхностна интересчийка“ или „механични свирки“?

„Това не се случва с мен.“

— „Механични“? — прошепна Лекси, лицето й се сбръчка. — Сухи ли значи? Защото мога да овлажнявам главата, мога и на сухо — тя измляска с уста.

„Това не се случва с мен.“

Докато учеше в Йейл, Виктория си представяше как става най-добрия адвокат, печели шумни дела, раздава мнения по съдебния телевизионен канал. Беше предначертала пътя си по своя методичен и организиран начин. Пет години като прокурор, води стотици дела, създава си име. Още десет години в частна фирма, прави сериозни пари. Накрая става съдия. Служи в полза на обществото.

„Съдия Лорд“, звучеше супер.

Никога не си беше представяла, че ще обсъжда качеството на фелациото, извършвано от модел с двуцифрен коефициент на интелигентност.

— Понякога плюя върху члена на мъжа — прошепна Лекси и се размърда неловко на стола си. — Но някои мъже казват, че не усещат нищо, ако е прекалено мокро.

— Шшт — Виктория постави дланта си върху голата ръка на Лекси — ръка с идеален изкуствен загар.

Манекенката беше облечена с памучна леопардова рокля без презрамки и намазаната й с лосион кожа беше настръхнала в студената като метално шкафче съдебна зала. Огромна чанта „Фенди“ от крокодилска кожа стоеше до краката й, обути в червени кожени чехли на висок ток „Мизрахи“. Супер тоалет за някой бар в Делано, но за съда Виктория би предпочела нещо по-консервативно. Макар че Лекси обикновено се обличаше като модел на „Виктория Сикрет“ — какъвто всъщност беше — и можеше да е още по-зле.

Лекси беше един от моу-делите — така го произнасяше тя — на „Манекените“, второкласна агенция, в чиято сграда „Соломон и Лорд“ се радваха на безплатна кантора в замяна на правни услуги. Когато се прибра малко преди зазоряване, целият в рани и още мокър, Стив помоли Виктория да поеме сутрешното му дело. Което значеше, че трябваше да отправи възражение към опита за прекратяване на иска за клевета; делото беше толкова несериозно, колкото и мрежестият златист сутиен, който се подаваше изпод роклята на Лекси.

— Да видим какво още пише — продължи съдията, обърна на другата страница и зачете на висок глас: — „Не излизайте с оная кучка Лекси, модел от Саут Бийч с тиня вместо мозък. Тя е празноглава, тъпа въздухарка, която пие големи бутилки шампанско «Кристал» и ги пише на вашата платинена кредитна карта“.

— Стисняр — измърмори Лекси.

Явно това означаваше хем стиснат, хем гадняр, реши Виктория.