Адвокат в леглото

— Та, госпожице Лорд — продължи съдията — вашата клиентка писала ли е шампанското на кредитната карта на този мъж?

— Да, Ваша чест — призна Виктория.

„Да не споменаваме, че почерпила на два пъти цяла маса непознати, поръчала си половин килограмова пържола от бон филе, от която изяла само две хапки, и огромен омар за храна на нейната хималайска котка Верушка.“

— Тогава не виждам как можете да завеждате иск за клевета — заяви съдия Бараш. — Всички останали коментари са израз на мнение, а в закона не пише да има такова нещо като лъжливо мнение.

— Девет от десет души казват, че правя страхотни свирки — изсъска Лекси в ухото на Виктория.

— Тихо! — предупреди я Виктория; използва една от любимите думи на майка си. Обърна се към съдията. — Ваша чест, като публикува лична информация с интимен характер, уебсайтът нарушава личното пространство на госпожица Ларсън.

— Това го няма упоменато във вашата жалба — отвърна съдията.

Вашата жалба означаваше иска на Стив, в който той изобщо не си беше подбирал думите. Вероятно го беше диктувал, без въобще да провери как стоят нещата. Или пък просто беше оставил Сеси Сантяго, тяхната помощничка /секретарка/ лична треньорка, да напише проклетото нещо. И в двата случая беше пълен хаос, точно както в чекмеджето за бельо на Стив.

— В такъв случай, Ваша чест, ще се съглася без възражения, ако жалбата бъде отхвърлена, за да мога да подам нов иск въз основа на нарушаване на личното пространство.

— Чудесна идея, госпожице Лорд — съдията без съмнение си мислеше, че вече ще се е пенсионирал и ще е заминал в Хилтън Хед, преди да дойде време за новото дело за клевета.

— Какво става? — попита Лекси. — Какво значи „отхвърлена“?

— Всичко е наред. Върви на пилатес. Ще подам нова жалба от името на Стив.

— Къде е сладурът? Трябваше да дойде той — Лекси го каза с леко хленчене, което мъжете вероятно намираха за очарователно.

— Както вече ти казах, Лекси, сладурът имаше тежка нощ.

Когато се просна в леглото, Стив измърмори нещо за проблем в Делфинариума.

— Какъв проблем? — попита Виктория.

— По-късно. Спи сега.

И захърка, звукът смътно наподобяваше на подсвиркванията, които надаваха делфините на Боби. Докато Виктория се обличаше, за да се яви в съда, Стив още хъркаше. Тя провери Боби. Беше се свил на кълбо в леглото си и дишаше тежко. Навън видя колелото му да стърчи от багажника на Стив.

За трети път този месец момчето се беше измъквало през нощта и Виктория беше разтревожена. Беше отбелязвал напредък, изглеждаше така, сякаш се справя добре. Но после страстта му към делфините изтласка всичко останало. Беше обсебен от тях и това не изглеждаше никак здравословно…

— Госпожице Лорд — рече съдията. — Дали бихте дошли в кабинета ми за миг?

„Сега пък какво?“

— Проблем ли има, Ваша чест?

— По това измислено дело, не — съдията стана, тръгна към вратата зад банката и подхвърли през рамо. — Има дело за убийство, адвокате.

„Какво дело за убийство?“

„Соломон и Лорд“ нямаха дела за убийства. Напоследък клиентите им бяха основно от сорта на Уили Драката1 и разни нещастници, нарушили закона. Стив гледаше да изкара нещо от тези дела. Но вместо порой от пари докарваше ситен дъждец.

Пък и определено не им вървеше. Миналата седмица съдебните заседатели отхвърлиха твърдението на клиента им, че е влязъл като сомнамбул в магазина за алкохол с пистолет в ръка. Когато съдията го осъди на седем години, кретенът каза, че предпочитал осем, защото номерът на фланелката на Даунте Кълпепър бил 8, а полузащитникът му бил любимият играч от „Делфините“ на Маями, макар че си бил изпял песента. Виктория понечи да протестира, но Стив заяви да се благодарели, че любимият му играч не бил Джейсън Тейлър. Трябваха й няколко секунди, за да се сети, че Тейлър носеше номер 99.

Напоследък я тревожеше и още нещо.

„Може ли да ти идва в повече да си заедно с някого?“

Работеха заедно и живееха заедно. Споделяха една кантора и едно легло. Само Стив през цялото време. Обичаше го — но не й харесваше да работи с него.

Страхуваше се, че професионалният им живот започва да заплашва личния, но какво можеше да направи? Дори се заигра с идеята да си открие собствена кантора, но когато повдигна въпроса, Стив се цупи с дни.

— Ние сме един отбор — каза Стив. — Като кобрата и мангустата.

— Кобрата и мангустата се бият до смърт — отвърна тя.

— Виждаш ли. Точно затова сме толкова добри заедно. Аз рисувам голямата картина. Ти наблягаш на подробностите.

8. Жена за тази работа

Когато Виктория влезе, съдия Бараш вече закачаше тогата си. Реквизитът на кабинета му бе обичайният — дъбово бюро, тежки алени завеси, лавици с книги от пода до тавана и чудесен персийски килим. До лавиците стоеше мъж и си играеше с месинговите везни на правосъдието, накланяше ги ту на едната, ту на другата страна като касапин с тежкия си палец.

„Рей Пинчър. Какво прави тук?“

— Госпожице Лорд — каза съдията — сигурен съм, че познавате областния прокурор.