Адвокат в леглото

„Престанете, приятели! Опитвате се да ме издадете ли?“

— Нещо ги раздразни — Каубойските ботуши погледна към гредите и сложи ръка над очите си, за да не му блестят лампите на тавана.

— Сигурно прилепи — отвърна Гризби.

Боби стисна очи. Завладя го глупавата мисъл, че ако той не може да ги вижда, и те няма да го видят.

Опита се да се притисне още повече в процепа между двете греди. След секунда Спънки изскочи от водата и гръбната му перка плесна Боби по крака. Боби се сепна, плъзна се и възседна наклонената греда. Удари си чатала и изви от болка.

— Какво беше това, по дяволите?! — извика Каубойските ботуши.

И тримата погледнаха право нагоре.

— Кой е там?! — попита Гризби.

Боби се чувстваше така, сякаш кон го е сритал в топките. Болката беше толкова силна, че направо го заслепяваше. Зави му се свят и той се плъзна по дупе по наклонената греда.

И чу отдолу страшен звук. Щракането на пушка.

— Попитах, кой е там! Последен шанс или ще те напълня със сачми.

Главата му съвсем се замая, Боби загуби равновесие и се преметна. Увисна от гредата надолу с главата като маймуна.

— Какво е това, по дяволите? — едрият непознат посочи към гредите на тавана.

Боби опита да се залюлее и да се покатери отново на гредата, но нямаше сили.

Залюля се наляво.

Залюля се надясно.

Глезените му не издържаха и сградата сякаш се завъртя около оста си.

След секунда цопна във водата и с изненада откри колко е студена — и колко солена. След миг нещо го сграбчи за глезена.

40. Делфинска любов

Спънки повлече Боби в басейна, размяташе го като парцалена кукла. Ризата на момчето се скъса, шортите му се смъкнаха до коленете. Спънки ускори. Боби се въртеше толкова бързо, че му се зави свят. Нагълта се с вода.

Ако беше Ханука, той щеше да е човекът пумпал.

Господин Гризби наду свирката и Спънки го пусна. Гредите продължаваха да се въртят над главата на Боби, също като дървени кончета от въртележка. Той се задави и повърна.

— Кой е този, дявол да го вземе? — изръмжа Каубойските ботуши.

— Робърт Соломон — отвърна господин Гризби. — Вече познавате вуйчо му.

— Адвокатът? Мамка му!

— Какво чу, Робърт?

— Нищо — Боби се мъчеше да се задържи на повърхността, риташе с крака. — Абсолютно нищо.

— Лъже — отвърна едрият. — Тук е като в барабан.

— И да не лъже — рече Гризби, — видя делфините. И вас двамата.

— Загубих си очилата, нищо не виждам. Наистина, господин Гризби.

Трябваше да се моли, знаеше го. Да се моли за живота си. Нищо друго не му идваше наум.

— Какво ще правиш, Гризби? — попита големият.

Господин Гризби взе двете пръчки.

— Още една демонстрация, за да разказвате пред шефовете си. Демонстрация, която ще докаже, че дресировката ми налага пълна дисциплина.

— И как ще стане?

— Делфините познават Робърт. Харесват го. Но правилно дресираните делфини се подчиняват сто процента. Лишени са от свободна воля.

— Манджурският делфин? — попита едрият. — Това ли искаш да кажеш?

— Просто гледайте. Ще направят с момчето същото, което направиха с чучелото.

— Не, господин Гризби! — Боби си представи как го разкъсват на две и как вътрешностите му изскачат във водата като нанизани наденици.

Мисти обикаляше около Боби, перката й докосваше ръката му. Спънки издаде звук. Същите ритмични свиркания като преди. „Чужд“. Но този път делфинът обърна носа си към платформата. Сочеше към господин Гризби. На Боби му трябваше секунда, за да разбере съобщението. Одеве се беше объркал.

„Не аз съм чуждият. Господин Гризби се е превърнал в чужд човек за тях.“

Те са ме предупреждавали!

„Благодаря, но вече е малко късно.“

Боби вдигна ръка и изсвири с два пръста: „Обичам ви.“

Господин Гризби заудря пръчките. Това беше сигналът за делфините да го сграбчат за глезените и да започнат да го разкъсват.

Но те не се подчиниха. Вместо това Мисти нежно хвана Боби за рамото с уста, без дори да го одраска със зъби. Придържаше го над водата, за да може да си почине. Нямаше нужда да рита, за да не потъне.

Гризби отново заудря с пръчките, този път по-силно, и се разфуча:

— По дяволите! Изпълнете заповедта! — наду свирката. Остър, пронизителен звук.

Спънки се гмурна и остави Мисти да държи Боби за рамото.

— Какво ви става на двамата, мамка му? — изкрещя Гризби.

Боби погледна Мисти. Чу нейното цвик-цвик. Думата „дишай“.

„Чака ме. Чака ме да си поема дълбоко въздух“.

Боби издиша. И си пое въздух колкото се може по-дълбоко. Мисти се гмурна и го повлече право към дъното на петметровия басейн.

Докато изчезваше под водата, Боби чу ругатните на Гризби.

Спънки вече беше там, опитваше се да вдигне с муцуна резето на металната врата, която водеше към преливника. Резето не помръдваше. Може би беше ръждясало. Може би налягането на водата беше прекалено голямо. Въпреки че беше много силен, Спънки не можеше да го помръдне.

На Боби му свършваше въздуха.

Издиша наведнъж, усети как дробовете му се свиват.

Спънки се дръпна назад, засили се, извъртя се странично, стовари тялото си върху стоманената врата и изби резето. Бутна вратата с глава и тя се отвори.

Боби се давеше.