Африканерът

Трябваше ли да продължи? Преследваните при всички случаи щяха да бъдат в безопасност, преди да е съумял да ги настигне. И после по кой начин щеше да спаси Ханийе? Благоразумието му повеляваше да дочака утрешния ден на битката, ала любовта не преставаше да го подтиква напред. Той се вслуша в нея и реши да остави коня на някое подходящо място под охраната на кучетата и да отиде после пеша да разузнае.

Пътят водеше все по-нагоре, през дълбоки клисури, покрай стръмни скатове. Скоро щеше да бъде при целта и сега се видя заставен да удвои предпазливостта.

Тъкмо яздеше по една тясна пътечка, едната страна на която рязко пропадаше в пропаст, а от другата се извисяваше отвесна скална стена, когато предното от кучетата изджавка остро и по същото време се разнесе обичайната за кафрите повеля:

— Илицви! (Стой, парола!)

Той парира коня, вдигна пушката и заповяда:

— Тигър, Самсон, дръж!

Мислеше, че има пред себе си отделен пост, какъвто туземците действително слагат на по-голямо разстояние от своя боен стан, но се лъжеше.

Кучетата се хвърлиха напред с дрезгаво ръмжене… отекна пронизителен крясък… още един… трети и четвърти — четиримата врагове бяха нападнати и разкъсани. После прозвуча двукратен вой, скимтене… храбрите животни бяха победени от надмощието. Иззад ръба на скалата сега се подаде цевта на пушка, прозвуча гневен вик:

— Илици тета! (Кажи паролата!)

Пит не можеше нито паролата да каже, нито да вземе на мушка скрития зад скалата човек. Вражеският изстрел изтрещя. Конят на младия мъж беше улучен. Вдигна се с пръхтене на задните крака… той се плъзна от седлото и животното се сгромоли презглава назад в бездната.

Понеже не знаеше броя на намиращите се пред него врагове, не му оставаше нищо друго, освен да се оттегли колкото може по-бързо. Затича се обратно към входа на прохода. Но едва го беше достигнал, и в него се впериха оръжията на значителен брой кафри. Преди малко те го бяха пропуснали да мине, но сега застанаха на пътя му. Той даде двата изстрела, които имаше, и връхлетя с високо размахан приклад враговете. Притиснат отзад и отпред, нямаше никакъв шанс за измъкване при този числен превес на неприятеля. Бранеше се като прострелян лъв, но нищо не помогна. Един удар от боздуган го просна на земята.

Когато дойде отново на себе си, беше светло утро. Погледът му обгърна един стан от няколко хиляди туземци. Предводителят им бе застанал в този миг пред издигнатата за него колиба.

Беше Дингаан, зулуският главатар.

Водеше оживен разговор сър своите подглаватари, в който участваха и двамата англичани. По тяхно настояване той бе изпратил една дружина от хората си да залови адютанта на Питер Ойс.

Очите му се спряха на свестилия се мъж и с бързо движение на ръката насочи вниманието и на другите към него.

— Ти ли си Пит ван Холмен? — попита той младия мъж, който бавно се бе надигнал.

— Да — отговори този сухо.

Главата го болеше, наистина, но иначе се чувстваше в пълно съзнание и сили.

Със злорадо потрепване около широката уста Дингаан мина през вратата на колибата си и измъкна Ханийе, дъщерята на неговия прогонен брат. Очите на Пит блеснаха. Знаеше, че го чака жестока смърт, ако не му се удаде да избяга. Тук стояха двамата мъже, които бяха отвлекли любимата му, недалеч от колибата имаше няколко коня… той съзнаваше своята исполинска физическа сила… осени го едно дръзко, безумно дръзко решение.

Още преди Дингаан да е могъл да отправи към него втори въпрос, Пит беше измъкнал ножа на Джон Хоблин. Той проблесна два пъти… похитителите бяха пронизани в сърцата.

— Ханийе, на коня там! — извика и в следващия миг беше пипнал вцепенения от изненада вожд за перчема.

Момичето бе препускало с него по широката степ. С няколко бързи скока то се озова при животното и се метна на гърба му Пит последва примера й, стиснал кафъра като с железни клещи. И се започна диво препускане — през стана, по урви и клоофс3, по спускове и край отвесни стени, все надолу по долините. Зад тях се носеше ужасяващо кряскане и олелия, на което можеха да се присмиват, тъй като кафрите винаги се придвижват пеша, а с малкото коне на главатаря вече не бяха в състояние да намалят сегашната преднина. Но цялата „армия“ се бе вдигнала на крака, за да си върне отвлечения предводител.

Проходите на Куатламба отдавна вече се намираха зад дръзкия африканер, така че можеше да намали бързината на конете. Ненадейно от един гъсталак папрат и алое прозвуча:

— Стой! В името на светата Юфрау от Антверпен, та това е Пит ван Холмен! Откъде идваш, myn jong4? Напразно те очаквах сутринта! И кого водиш?

Беше самият Питер Ойс, който се намираше в авангарда на настъпващата бурска войска. При приближаващия конски тропот се бе скрил с хората си и сега излезе учудено напред.

— Откъде идвам, баас Ойс? От проходите там горе. И кого водя? Ето, огледай го сам!

Хвърли полузадушения вожд от коня.

— Дингаан… за Бога, самият Дингаан! Как, в името Божие, докопа този пленник?