Читаем Айсхендж полностью

Разбира се, побързах да се вместя в рамките на нови установени правила в битието си. Самото пътуване беше начин на живот, спомням си го като едно цяло. Упражнявах се усърдно всеки ден и накрая вече не усещах тялото си като непосилен товар. Все още ми тежеше, но можех да се справя. Всеки ден се измъчвах на онези машини и се уморявах толкова, че нямах сили да мисля.

Една жена се занимаваше със същата упоритост, макар и не с такова мрачно настървение. Белите й дробове помпаха мощно въздуха, от всяка пора на кожата й изскачаха капчици пот. Нападаше машините с весела дързост и се присмиваше на намусената ми физиономия. „А този уред опита ли го?“ — питаше ме тя. „Още не съм“ — отвръщах и се насочвах към механичния мъчител. Говореше само за тренировки и натоварвания, а това ми допадаше. Казваше се Мадлен. Беше горе-долу на моите години — около стотина. От външността й си спомням само гъстата руса коса, вързана на опашка в центрофугата, но пусната да се рее като облак в по-слабото притегляне на общите помещения в кораба. Винаги привличаше погледа ми. И колко силна беше тази Мадлен…

Но дори през ум не ми мина, че се влюбвам. А и как бих могъл? Чувствах се изтощен, гадеше ми се от самата мисъл за нови преживявания. И колко ли пъти може да се случи това в един човешки живот в края на краищата? Не е ли любовта сред способностите ни, които се изчерпват, изтичат подобно на вода от подземно езеро? А Мадлен не допускаше сближаване (това също ми харесваше). Разговаряхме часове наред, докато тренирахме. Тя ме научи да скачам на въже. Разказахме си своите житейски истории. Бе помогнала в организирането на пътуването — отиваше за трети път на Земята. Всеки ден се упражнявахме, накрая рухвахме и дишахме тежко в гъстия като супа земен въздух. Може би газовият състав на земната атмосфера има особено въздействие върху мозъка, защото усещах как същото нещо ми се случва отново, въпреки че се подтиквах да мисля трезво. Плашещо е да разбереш колко са безпомощни хората пред самите себе си! Казваме си: „Аз се разбирам, ще се променя, ще се овладея, ще се пазя.“ А после при всеки стрес се държим така, както е заложено в нашия характер още от самото ни раждане, в характера, скрит дълбоко под нашето „аз“. И аз се влюбих безпомощно, сякаш ме повали заразна болест.

Струва ми се, че бях симпатичен на Мадлен. Преодолявах тежестите, защото исках да бъда доволен от тялото си, отбягвах да се обръщам към множеството огледала в залата на центрофугата, за да не виждам зачервените си бузи и щръкналата си черна коса. Жалко, че човек не може да промени и образа си с тренировки. (Суетността си отива трудно от съзнанието. Дори и когато прехвърлим първите две столетия, ценим лицата си, сбръчкани като корубата на костенурка, защото изразявали нашия опит и помъдряване, били история на емоционалния ни живот. А тогава бях само на сто години и изглеждах съвсем млад.)

Паметта съществува в малки затворени вериги от случки. Ето следващата връзка от брънки в спомените ми — излизаме от совалката на площадката за кацане сред пустинята. Всички в групата се чувстват като колумбовци. Въпреки цялата подготовка се усещах твърде тежък, а слънцето ме заслепяваше. Струваше ми се, че небето гори. А синевата… нямаме такъв цвят на Марс, но съзнавах, че някаква част от мозъка ми веднага разпознава това синьо.

Откъслечни мигове от обиколките ни — Мадлен ме водеше по пътеки над Мачу Пикчу; смеехме се на сериозните статуи на Великденския остров; някакъв екскурзовод се учудваше на знанията ми за поредната историческа забележителност. Макар да бях научил немалко за руините на Земята, пак зяпах с отворена уста и се опитвах да видя всичко едновременно като останалите в нашата група. Сигурен съм, че приличахме на миньори от астероидите, дошли след много години в Бъроуз.

Още една, по-голяма верига. Една вечер бяхме в Ангкор Ват, двамата с Мадлен се катерехме по стъпаловидните стени на храмовете под бледо мъждукащите звезди. Застанахме на обвит с бръшлян покрив сред тъмната джунгла и аз видях познато изражение на лицето й. Тъкмо я прегърнах и доближих устните си към нейните, когато насекомо с големината на юмрука ми прелетя между нас. Отскочихме, препънахме се и избухнахме в смях.

— Божичко!…

— Какво беше това?

— Не знам — каза Мадлен, — но пък беше грозно!

— Няма спор. Да не е водно конче?

— Как да го позная?! Дано няма много като него наоколо.

— Дано.

— Радвам се, че нямаме такива грамадни буболечки на Марс.

— И аз. Може да те уплаши до смърт.

Засмяхме се, после все пак беше време и за прегръдката. След няколко минути тя прошепна:

— Но не можем да го направим тук. Тези буболечки ще ни изядат!

Върнахме се в хотела и отидохме в нейната стая.

Отчетлив спомен от Персеполис — крачех по неизброимите хектари натрошен камък и се чувствах като Тамерлан. Опивах се от неподправения досег с миналото, а Мадлен ми каза:

— Когато съм с тебе, сякаш виждам това за пръв път.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза