Айсхендж

— Хъм… Май е вече петнадесетата ти версия за произхода на Айсхендж?

— Ами не знам. Чакай да ги преброя…

— Стига, Джонс! Моля те. Стига…

Намръщих се обезсърчено. Паметната плоча пред нас сякаш ми се присмиваше. Станах и я ритнах.

— Ей, внимавай със скафандъра!

Замахнах и купчинката камъчета се разлетяха из прахоляка. С треперещи ръце махнах останалите от плакета, после започнах да търкам с пръсти вдлъбнатите букви, докато ги изчистих. Погледнах в краката си.

— Теофилус, я ми помогни.

Той също се изправи безмълвно и двамата бавно, грижливо събрахме камъчетата в малка пирамида до камъка с плакета. После застанахме над нея — двама мъже, вторачили се в купчинка чакъл.

— Джонс — започнах нехайно, но не знам защо не можех да овладея гласа си, — според тебе какво е станало тук?

Той се изкикоти.

— Не се предаваш, а? Май и аз като останалите още държа на старите си приумици. Мисля… мисля, че тук има повече, отколкото сме способни да разберем.

— И си доволен?

Теофилус вдигна рамене.

— Да.

Едва успях да кажа:

— Просто не знам защо направих всичко това!

Той обгърна раменете ми с ръка.

— Хайде, Едмонд, да се връщаме. Уморен си. — Побутна ме лекичко. — Да се прибираме.

Когато стъпихме на хълмчето между мегалита и совалките, обърнахме се да погледнем. Високи бели кули на фона на нощта…

— Какво ще правиш сега? — попита Джонс.

Поклатих глава.

— Не знам. Не съм се замислял. Може… да отида на Земята. Да се видя с баща си. Не знам!… Вече нищо не знам.

Басовият му смях сякаш разтърси вакуума.

— Вероятно така е най-добре.

Пак ме побутна да тръгваме. Връщахме се при совалките, при останалите от експедицията. Теофилус заговори напевно:

— Сънуваме, а после се будим на студения ветровит склон и се впускаме в преследване на виденията си. В началото бе сънят и усилието да се освободим от магията е безконечно.