Айсхендж

Недерланд наведе глава. Когато погледна към камерите, около устата му се бяха очертали дълбоки бръчки.

— Трябва да си вървя… — Повтори го толкова тихо, че микрофоните едва улавяха звука. — Трябва да си вървя… — И после с пълен глас: — По-късно ще отговоря на всичките ви въпроси.

Обърна се и си проби път през тълпата, отбягна протегнатата ръка на репортер и в този миг видях лицето му — изтощено, унило. Ударих по бутона за изключване на записа и слепешката се затътрих към изхода.

— По дяволите — изръмжах, — по дяволите! Защо не си мъртъв!

В деня преди да отлетим, получихме поредния бюлетин от Транзитната станция. Група от института начело с бившата ми студентка Ейприл бе предложила нова хипотеза. Съгласяваха се с твърдението, че Айсхендж е построен неотдавна, но от експедицията, ръководена от комодор Ерунг, веднага след кацането им на Плутон. После нейните хора „открили“ Айсхендж. Вече бяха измислили какви ли не увъртания, за да докажат, че и Давидов, и Холмс са лъжливи следи, по които сме насочени от Ерунг…

— Нелепост! — креснах и се засмях дрезгаво. — Веднага се сещам за десетина причини това да е невъзможно, включително всички резултати на Бринстън!

Въпреки всичко побеснях и смехът ми звучеше така, че на излизане от залата забелязах погледите на хората — сякаш бях сритал холоизлъчвателя.

По-късно отидох в Айсхендж. Колоните блестяха в безвъздушната яснота на Плутон. Помислих, че нищо от нашите открития не бе променило паметника. Оставаше си все така странен и неразбираем. Гледка, от която изтръпвах.

Джонс беше там. Напоследък почти не мърдаше от паметника. Веднъж дори го заварих легнал между две парчета от падналата колона… и дълбоко заспал. От дни не говореше с никого, особено с мен. От неговото радио можеше да се чуе само Брамс.

През последните ни часове на Плутон бе седнал до малкия камък в центъра. Отидох да седна при него. Паметната плоча на Недерланд беше затрупана под купчинката чакъл. Не можех да се насиля да я погледна.

Не знам докога мълчахме. Все пак превключих на една от честотите за лични разговори и му показах с жест да направи същото.

— Чу ли за новата теория от Транзитната станция?

Той поклати глава. Обясних му накратко. Теофилус пак поклати глава.

— Не са прави. Доста добре опознах Артър Гросджийн. Никога не би участвал в подобна щуротия. Няма да им мине номерът.

— Знам ли… Все ще се намерят хора, които да повярват и на това.

— Така е. Аз пък чух нещо още по-добро.

— Нима?

— Да речем, че Марсианският космически съюз наистина е съществувал. Давидов с цялата му група, Вайл също. Откраднали миньорските кораби, направили си подобие на звездолет, пратили Ема и останалите обратно на Марс. Ема се изплъзнала от ноктите на полицията, крила се в хаоса години наред. И решила, че иска да се върне в света на хората. Скалъпила си нова самоличност, може би накарала и баща си да направи същото, за да бъде по-достоверна нейната история. Преселила се в системата на Юпитер и натрупала богатство от добив на изкопаеми по астероидите и от животоподдържащи системи за куполите. По някое време започнало да я гризе любопитството дали групата на Давидов е оставила паметник на Плутон, както се надявала. Само че хората от звездолета бързали да се махнат от Слънчевата система, защото се опасявали от марсианската полиция. Нямали време за такива занимания. И Ема не намерила нищо тук. Решила да го построи вместо тях. Но как да покаже на света за кого е този паметник, без да се издаде? Подхвърлила стария си дневник до Нов Хюстън. Пъхнала досието за Давидов в архивите. Пробутала на света истината под формата на лъжа… защото самата тя била една лъжа. Разбираш ли?

— Значи Карълайн Холмс е…

— Или пък Ема Вайл е Карълайн Холмс. Да.

Тръснах глава.

— По нищо не си приличат.

— Външността може да бъде променена изцяло. Както и отпечатъците на пръстите, гласа, ретината на очите. Последните снимки на Ема са отпреди да навърши осемдесет години. Хората се променят и по естествен път с възрастта. Да беше видял как изглеждах на осемдесет, нямаше да ме познаеш.

— Не се връзва. Целият живот на Холмс е подробно документиран… е, почти целият. Не можеш да създадеш от нулата цяло минало, не и за толкова известен човек.

— Не съм сигурен. Дълго живеем. Лесно е да се усъмниш в случилото се преди два, три, четири века.

— Не знам, Джонс. Твърде много неща се съхраняват. — Уморено поклатих глава. — Ти само прибавяш още едно ненужно усложнение. Все едно, Карълайн Холмс е построила Айсхендж. Нещо я е подтикнало… но не знаем какво е то. — Идеята на Теофилус обаче не ми даваше мира. — Разбирам защо би ти харесала подобна хипотеза. Кой ти я подхвърли?

— Как кой? Самият ти! — Той ме погледна с престорена изненада. — Нали все това ми разправяше, преди да кацнем, докато се наливахме с екипажа?

— Не! За Бога, Теофилус! Току-що го съчини.

— А, не се измъквай. Ти ми го каза. Може би си препил тогава и не помниш.

— По дяволите, знам какво съм говорил за Айсхендж! Това си е твоя измислица.

— Както искаш. Но се обзалагам, че това е истината.