Айсхендж

Притиснах шлема на скафандъра си към гладкия лед и почуках силно с ръка. Явни вибрации… Втурнах се към съседния стълб и направих същото. Не можах да определя дали вибрациите се различаваха по нещо.

— Хъм…

— Надявам се, че нямаш намерение да пробиваш дупки.

— О, не!

Увереността в догадката, подсказана от паметта, не избледняваше. Превключих на честотата за разговори със совалките.

— Моля ви, бихте ли ме свързали с доктор Лхоцзе? — Дежурният го повика веднага. — Доктор Лхоцзе, обажда се Доя. Искам да ви попитам за лесен начин да проверим дали в някоя от колоните има кухини.

— Или обеми, заети не от лед, а от друго вещество? — добави Джонс, включил се на същата честота.

Лхоцзе се позабави с отговора — май му се спеше. Накрая предположи, че сонарните тестове или рентгеновите изследвания биха показали такива особености.

— Чудесно! — възкликнах аз. — Бихте ли докарал тук оборудването и специалистите?… Да, незабавно. Джонс и аз открихме коя е ключовата колона и подозираме, че в нея има кухина.

Джонс се хилеше невъздържано. Представях си какво мисли Лхоцзе в момента — двамата побъркани най-после превъртяха окончателно…

— Това нали не е шега? — попита той.

Теофилус започна да се дави от смях.

— Съвсем сериозно е — натъртих аз.

Ръководителят на експедицията се съгласи и прекъсна връзката, а Джонс каза:

— Дано си прав, че иначе може да се прибираме пеша вместо с кораба.

— Ще открием нещо — уверих го, въодушевен от предчувствието.

— Надявам се. Разходката до вътрешните планети е малко уморителна.

През средата на колоната минаваше кухина — от горе до долу.

— Брей, да му се не види… — шепнеше потресеният Лхоцзе.

Теофилус и техниците на сонарната проба крещяха оглушително. Лъчите на прожекторите се отразяваха от леда като от огледало. Околността сякаш стана още по-непрогледно черна.

— Горе трябва да има вход!

В другия край на мегалита бяха оставили удължаваща се стълба. Лхоцзе веднага заповяда на хората си да я закрепят на колоната, после се обади в совалките.

— Най-добре веднага елате тук — каза на Бринстън, Худ и останалите. — Джонс и Доя намериха куха колона.

Двамата с Теофилус се спогледахме ухилени. Докато преместваха стълбата по дъното на древния кратер, Джонс разказа на Лхоцзе как стигнахме до откритието. Видях, че докторът поклати глава. Най-сетне закрепиха края на стълбата към върха на колоната. Невидимите във вакуума лъчи на огромните прожектори превръщаха колона номер три в пламтяща бяла кула, хвърляща слаби отблясъци навсякъде из мегалита. Лхоцзе се качи, аз го последвах, Джонс не изоставаше.

Ръководителят на експедицията коленичи върху равната площадка горе и се върза здраво за стълбата. Погледнах надолу, стори ми се, че болезнено ярките прожектори са много далече. Чух тихия глас на Лхоцзе в слушалките:

— Има процеп.

Погледна ме, когато главата ми се подаде над ръба. Лицето му беше зачервено, по бузите му се стичаха капки пот. А аз усещах студени вълни по тялото си, сякаш от поривите на вятър.

— Има леден блок, запушващ входа на шахтата. Изравнен е с повърхността и се чудя как ще го извадим.

Той заповяда да поставят още една стълба. Много хора говореха възбудено по общата честота, макар да не виждах повечето от тях. Вързах се за стълбата и стъпих на площадката. Джонс ме последва. Върхът на ледения стълб беше съвсем плосък, но се опасявах от подхлъзване.

Не след дълго вече имаше монтиран скрипец над колоната, в запушалката бяха забити нагорещени куки. Хората долу задърпаха въжетата и леденият блок — около три на три на два метра — се издигна с лекота. В долния край малко се стесняваше. Твърде студено беше, за да се слепят ледените повърхности. Стъпили на стълбите, Джонс, Лхоцзе и аз надникнахме в черната дупка. Шахтата имаше кръгло сечение. Насочихме мощен прожектор и различихме завой далече долу.

— Искам още въжета — разпореди се докторът. — Също спускаеми люлки и разпъващо се скеле. Опитаме ли се да забиваме клинове в този лед, ще пръснем колоната на парченца.

Скоро бяхме вързани за скрипеца. И тримата имахме фенерчета. Лхоцзе се пъхна в отвора и каза:

— Спускайте ме съвсем бавно.

Мушнах се след него. Над мен Джонс приличаше на огромен паяк.

На ярката светлина стените на шахтата изглеждаха особено лъскави. Оглеждахме ги внимателно, докато слизахме. Лхоцзе вдигна глава към мен.

— Най-добре изчакайте тук. Нека първо стигна дъното.

Спускането се проточи. Най-сетне ледът премина в тъмна, гладко изсечена скала. Бяхме под повърхността.

Стъпихме на дребен чакъл. Лхоцзе ни чакаше, застанал прегърбен в края на тунел, който продължаваше на север от ледения пръстен. Беше леко наклонен надолу. Пред нас имаше само мрак.

— Спуснете още някой дотук, за да препредава съобщенията ни, иначе радиовълните няма да минат през скалата — заповяда Лхоцзе.

Протегна напред ръката си с фенерчето и закрачи припряно по тунела.