Читаем Айсхендж полностью

Зяпах тази нелепост и мислено се опитвах да подредя събитията и съмненията си. Явно три от миньорските кораби бяха изчезнали в годините непосредствено преди марсианската революция. Фактът бе документиран къде ли не. Да, значи три кораба са изчезнали. И тъй като някои от документите са били публикувани в самото начало на следващия век, Холмс е могла да научи за тях и да пробута своето творение като построено от екипажите им… И така да съчини привлекателна история за успешна съпротива срещу олигархията на Марс и нейната полицейска държава, да извлече някаква победа от съкрушителния разгром на бунта. Така във фалшификацията се влагаше мотив, далеч надхвърлящ обикновената страст към загадките… а и хората бяха склонни да вярват на подобни измислици.

После се появило досието за Давидов в архивите на Александрия и затрупаната кола, като по чудо изровена до Нов Хюстън. Ясно и просто — папката просто не е била в шкафа броени години преди Недерланд да започне проучванията си. Можеше да твърди до края на света, че архивите са в процес на непрекъснато преподреждане, но истината е, че такива промени също се документират и поне официално никой не бе бърникал в този шкаф. Още по-кратко — папката е подхвърлена. Тя е част от измамата.

А това подсказваше недвусмислено, че и полевата кола до Нов Хюстън е елемент от фалшификацията, направо пробутана на археолозите. Първоначалният оглед на Копиевидния каньон не бе показал присъствието на никакви големи метални обекти. А след като бурята затворила хората в основния лагер за две седмици, били намерени следи, водещи на север, които тъй и не могли да бъдат обяснени смислено. Значи е най-вероятно колата да е била поставена в каньона по време на бурята. Яростните пререкания за това още бушуваха по целия Марс. Дневникът на Ема Вайл (също част от фалшификацията!) бе отнесен към средата на двадесет и трети век — периода на революцията. Поне така се твърдеше. Други оспорваха това, някои подлагаха на съмнение автентичността на самата кола, особеностите на състаряването на материалите й, достоверността на другите документи, открити в нея, вероятността за свличането, открило я за погледите на археолозите… От всяка възможна гледна точка се отправяха предизвикателства към цялата теория за ролята на Давидов, а горкият Недерланд търчеше по Марс като легендарното холандско момченце, опитвало се да запуши протеклата дига с пръстче. Експедицията на Давидов беше измислица. Никога не е имало Марсиански космически съюз. Всичко беше гигантска измама.

Поддадох се на горчивината в душата си и ритнах сърдито камъка с плакета. Беше закрепен здраво. Събрах няколко шепи от реголита наоколо и затрупах плакета.

— Тъпа романтика — мърморех си. — Злоупотребяват с онова, в което ни се иска да вярваме…

Защо го бе направила?


Най-честият ми спътник по време на тези самотни часове бе Джонс. Естествено, той също предпочиташе безлюдните периоди в Айсхендж, защото само тогава паметникът си възвръщаше своята самотна величавост. Но понякога си мислех, че се притеснява да си върши работата пред останалите.

Защото той се трудеше — старателно и методично. Не се разделяше с лазерния си далекомер. Измерваше всичко възможно в мегалита. Когато и да превключех радиото си на общата честота, чувах го или да си мърмори числа, или да си напява мелодийки. Обикновено беше нещо от Брамс.

Случваше се и да ме помоли за помощ. Заставаше до някоя от колоните и насочваше далекомера към мен, а аз държах малко огледало пред друга колона. Премествах се при съседната и повтаряхме операцията. Подсмивах се, като го гледах в центъра на кръга.

— Шестдесет и шест пъти по шестдесет и шест… доста измервания — подхвърлих веднъж. — Какво си мислиш, че правиш?

— Трупам числа — ненужно обясни той. — Който и да е построил това нещо, много е внимавал с числата. Иска ми се да открия колоната, като огледам подробно всички измерения на мегалита.

— Коя колона?

— Вече се досещам, че всички тези числа насочват към една определена колона.

— Аха…

— Значи е задължително да открия мерната единица, с която са си служили по време на строежа. Забележи, че не е нито метричната, нито старата англо-американска. Преди много време Алигзандър Тон установил, че във всички мегалитни градежи на праисторическа Британия е използвана една и съща единица, която нарекъл мегалитен ярд, равен на седемдесет и четири сантиметра. — Той престана да мери и видях, че мъничката червена точица се отклони към ледените стълбове вляво от мен. — Изглежда никой освен мен не е забелязал, че мегалитният ярд от Северна Европа почти точно съвпада с древната тибетска мерна единица…

— Или с египетската, използвана при издигането на пирамидите. Но не е ли така, защото това е средната дължина на ръката от раменната става до върха на средния пръст? Всички древни цивилизации са си служили с тази проста и удобна мярка.

— Може би, може би… Но след като сплеснатият от едната страна кръг е типичен и за каменните градежи в Британия, реших да проверя.

— Е, докъде стигна?

— Още не знам.

Напуши ме смях.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза