Айсхендж

— Компютърът на „Снежинка“ можеше да свърши тази работа за няколко секунди.

— Нима?

— Теофилус, много се радвам, че си с нас. Наистина.

Той също започна да се подхилва.

— Харесва ти, че в експедицията има някой по-смахнат дори от тебе. Но само почакай още малко. Метриката на Айсхендж винаги е била богат материал, дори преди сегашните ми изчисления. Знаеш ли, че ако започнеш от падналата колона и броиш срещу посоката на часовниковата стрелка стълбовете, чиито номера са прости числа, ширината на всеки стълб нараства 1,234 пъти? Или че сборът от височината на всеки четири поредни колони е 95,4 или 101 метра? Или че…

— И кой казва, че е така?

— Аз. Май си пропуснал да прегледаш книгата ми „Математика и метафизика в Айсхендж“.

— Явно.

— А е от най-добрите ми съчинения. Виждаш ли още колко неща не знаеш?

Няколко седмици се изнизаха бързо. Лицето на Бринстън ставаше малко по-угрижено, макар че групата му откриваше доста интересни особености на мегалита. За всяка колона е бил направен широк цилиндричен изкоп до основната скала. Колоната е била поставяна в центъра на дупката, която после е била запълвана. Само че за шестте големи колони нямаше отделни изкопи, може би защото бяха събрани близо една до друга. Групата на Бринстън бе определила границите на големия общ изкоп, който всъщност обхващаше цели девет ледени стълба.

— Не знам какво трябва да означава това — раздразнено си призна Бринстън.

В деня, когато той ни съобщи досегашните резултати, аз и Джонс отидохме в мегалита. Теофилус беше особено развълнуван, но не искаше да ми каже от какво.

Пак се оказахме единствените хора там в момента. Застанахме на полюса, за да погледаме паметника оттам. Доктор Гросджийн бе забил малък метален прът на географския полюс, за да си помогне при първия оглед на Айсхендж. Седнахме от двете му страни. Слънцето беше от отсрещната страна на мегалита и колоните изглеждаха по-неясни отвсякога — мъждиво осветени контури сред всевластния мрак.

— Сега се въртим като на пумпал — подсмихна се Джонс. — Усещаш ли?

За миг се развеселих, но внезапно си представих Плутон като малка въртяща се топка със забити няколко ледени клечици, а две мравки седяха най-отгоре.

Леко отклоних глава и Слънцето се скри зад един от ледените стълбове. Изпитах прастария страх от затъмнението — смъртта на светилото…

След дълго мълчание Джонс извади далекомера си и го включи. Насочи го към Айсхендж. На колона номер три — най-високата — се появи червената точица, по-ярка дори от Слънцето. Джонс я завъртя в кръг.

— Тази е — промърмори той. — Има нещо особено в нея.

— Освен че е най-високата ли?

— Да. — Той скочи рязко. — Да вървим!

Забързах след него. Когато го настигнах, той заяви:

— Нали ти казах, че ще постигна резултат с тези измервания! Само че не се оказа онова, което очаквах.

Застанахме пред дъгата на шестте големи колони. Номер три сякаш се извисяваше като марсиански небостъргач. От тази страна я осветяваха само звездите. Кръгът на сянката й придаваше призрачна неяснота. Взирахме се в гладката повърхност.

— Ако вземеш за отправна точка средата й — започна Джонс, — на равнището на повърхността и мериш оттам, разстоянието до всяка друга колона е мегалитният ярд, умножен по цяло число.

— Майтапиш се…

— Не. Сериозно ти говоря. И правилото не важи за никоя друга колона.

Обърнах се, но дори от два метра не виждах лицето му през маската на неговия скафандър.

— Значи все пак си използвал компютрите.

— Позна.

— Джонс, ти ме изуми за пореден път.

— Има и още нещо — номер три е точно в средата на големия изкоп, за който говореше Бринстън. Интересно… Задълго бях останал с впечатлението, че трябва да насочим вниманието си към триъгълните стълбове. Но вече съм сигурен, че тази колона е особената. Тя е средоточието на мегалита.

— Но защо?

— Не знам.

— Как тъй не знаеш!

— Ами това е положението! Може да е според каноните на извънземна геометрия или да е ключ към някакъв код… каквото и да е. Досегашните ми изследвания дадоха само тези блестящи резултати…

— Хо-хо!

Бавно обиколихме колоната, надявахме се да открием нещо забележително, нова особеност. Нищо. Обикновени правоъгълни стени…

Смътна мисъл се плъзна по границите на съзнанието ми. Заковах се на място. Звезди… Опитах всички трикове за припомняне, които знаех. Вдигнах глава, отстъпих назад и се вторачих във върха на колоната. И пред очите ми се появи ярка звезда. Дали беше Кахаб, най-ярката в Малката мечка? Потърсих с поглед останалите от съзвездието. Да, тя беше — Полярната звезда на Плутон.

И си спомних.

— Вътре е… — прошепнах и чух учуденото възклицание на Теофилус. — Ами да! Има нещо вътре.

Джонс се извъртя към мен.

— Наистина ли вярваш в това?

— Убеден съм.

— Защо?

— Холмс ми каза. По-точно, издаде се. — Напомних му за модела с прокараните от лазерните лъчи линии. — Синият лъч сочеше право нагоре точно от тази колона.

— Предполагам, че си налучкал. Но как да проверим?

— Слушай.