Айсхендж

Джонс и аз вървяхме само на метър-два зад него. Придвижвахме се дълго по цилиндричния тунел. Ако пренебрегнех факта, че бе изсечен в плътен базалт, приличаше на канал за отпадъчни води. Пак треперех. Теофилус се препъваше зад мен, все се навеждаше от страх да не си удари главата в тавана.

Лхоцзе спря колебливо. Надникнах през рамото му и видях синкаво сияние. Заобиколих доктора и затичах напред.

Изведнъж тунелът се отвори в синьо пространство. Яркосиня кухина с формата на яйце! Беше висока десетина метра и седем метра в диаметър. Фенерът на Лхоцзе се клатушкаше в ръката му и изпод стените на кухината просветваха червени искри. Повърхността ми заприлича на керамична глазура. Прокарах ръкавица по стената. Беше гладка като стъкло, но и неравна. Тъмночервените проблясъци бяха от изсечената скала. Лхоцзе се завъртя бавно, после погледна купола над нас. Дрезгавият му шепот едва се чуваше в слушалките:

— Но какво е това?…

Завъртях глава, седнах и се облегнах на синята стена. Внезапно останах без сили.

— Кой го е направил? — зашеметено промърмори докторът.

— Не е Давидов — отвърнах аз. — Невъзможно е.

— Май не е и Холмс — предположи Джонс.

Лхоцзе размаха фенера и червените искри затанцуваха.

— Нека оставим догадките за по-късно.

Мълчахме и се взирахме в сините стени. Кухината сякаш се уголемяваше пред очите ни с всяка изминала секунда… Изпитвах потискащ страх — боях се от Холмс, боях се, че отново съм се оказал във властта й. Що за човек беше, за да е направила това? Но дали е тя?

Въпросите, съмненията, всякакви мисли избледняваха и тримата просто стояхме неподвижно, хипнотизирани от светлината.

Не знам колко време мина, преди да се опомним от бели проблясъци в тунела и настойчиви гласове по радиото. Кислородът ни беше на привършване. Още неколцина от експедицията влязоха и ние им освободихме място, за да се чудят на спокойствие.

Видях през лицевата маска на Джонс, че е изумен. Не можеше да си затвори устата. Вървяхме бавно обратно по тунела, а той клатеше глава, чувах дълбокия му бас:

— Що за чудо… синьо стъкло под Айсхендж… с червени звезди… Космос под земята…

Издърпаха ни нагоре по дългата тясна шахта. Вдигнах глава към истинските звезди.

Учените изведнъж получиха нова възможност да изкопчат отговори на въпросите си.

Скоро установиха, че кухината е под географския полюс. По-точно оста на въртене на планетата минаваше през средата на кухината. Стените наистина бяха покрити с керамична глазура, изпечена направо върху базалта.

Доктор Худ и екипът му почти веднага откриха остатъци от свредели в тунела — миниатюрни парченца и стружки от съвсем същата сплав, която използваха за пробиване на тунели в астероидите. Първата машина от този тип бе произведена през 2514 година… от компанията „Юпитериански метали“ на Карълайн Холмс.

Бринстън изпадна в екстаз.

— Керамика! — крещеше той. — Керамика! Когато са я нагрели до точката на топене, все едно са включили часовник. Отбелязали са датата много по-сигурно, отколкото на колоната с надписа… без никакъв шанс да ни излъжат!

Научих, че с метода на термолуминесценцията от векове се определя възрастта на намерените грънци при разкопки на Земята. Дори при кратки периоди отклонението не превишава десет процента.

След седмица Бринстън тържествено оповести резултатите от изследванията. Синята кухина беше на осемдесет години.

— Спипахме я! — извика той накрая. — Значи е Холмс! Доя, ти беше прав. Не знам защо го е направила, нито са ми ясни техническите подробности, но вече съм сигурен — тя е построила Айсхендж!

И репортерите се вкопчиха в плячката. Айсхендж отново се превърна в сензацията на деня. Този път навсякъде се разнасяше версията, че паметникът е скорошен фалшификат. Изказваха се какви ли не предположения, но името на Холмс се споменаваше най-често, и то от повече хора, отколкото би могла да осъди… или съсипе. Вече говореха за „теорията на Доя“ или за „измамата на Холмс“.

Аз си седях всеки ден в Айсхендж.

Веднъж чух, че по холоновините пуснали интервю с Недерланд. След няколко часа се отбих да си го пусна. Не можах да се въздържа.

Този път не беше в залата за пресконференции на Планетарния инспекторат. Недерланд тъкмо излизаше от някаква сграда и глутницата репортери го наобиколи, хвана го в капан.

— Професор Недерланд, какво мислите за новите открития на Плутон?

— Те са извънредно интересни.

Изглежда се примири с необходимостта да отговаря.

— Все още ли държите на теорията си за експедицията на Давидов?

Мускулите на челюстите му изпъкнаха.

— Да.

Вятърът рошеше косата му.

— А какво ще кажете… Ами фактът, че синята кухина е прокопана с оборудване, произведено през двадесет и шести век?

— Мисля, че има възможно обяснение на този факт… например…

— Какво ще кажете за резултатите от термолуминесцентните тестове?

— Керамиката е твърде дълбоко под повърхността, за да има този метод някаква стойност в случая! — отсече Недерланд.

— А твърденията, че дневникът на Ема Вайл е фалшификат?

— Не вярвам в това. Дневникът на Ема е истински…

— Какви са доказателствата ви?