Читаем Айсхендж полностью

Пъхна епруветката под носа ми и мигновено усетих опиянението. Накрая едва не припаднах от недостиг на кислород.

— Човече — промърмори мъжът, — на Нова година всички се побъркват.

— В-вярно, ама н-не знам защо — успях да измънкам.

Неочаквано Марк, Ивини и още неколцина от нашия екип изскочиха през вратата на „При Жак“.

— Хайде, Едмонд, надигни се, че оная маймуна докопа пожарогасител и ще ни направи страшни красавци.

Изправих се прекалено бързо и когато цветните звездички се се разсеяха пред очите ми, махнах на новия си познайник да дойде с нас. Той направи усилие да стане, а после ние го влачехме. Беше с десетина сантиметра по-висок от всеки. Разхождахме се, всички приказваха едновременно и не се слушаха, толкова се бяхме замотали. После около четиридесет души, увлечени в хаотична схватка, се изсипаха от една пресечка и ние попаднахме в тълпата. В Симонидес беше пълно с корабостроителите на Карълайн Холмс и съдейки по оглушителното ехо откъм купола, навсякъде в града имаше свади и сбивания. Ръцете на грамадния мъж бяха тънки само в сравнение с гръдния му кош, иначе силата и дължината им бързо разчистиха празно пространство около него. Гледах да не се отдалечавам от гърба му и бях възнаграден с лакът по слепоочието. След няколко секунди се опомних, а той вече ме влачеше след Марк и другите.

— Ей, какво ми се въртеше зад гърба? — подвикна новият ми познайник. — Не знаеш ли, че е опасно?

Бутна отвора на спрей в едната ми ноздра и след миг мислех съвсем ясно. Освободих се от ръцете му и тръгнах до него по претъпканите улици.

На зазоряване бяхме в източния край на града, седяхме на широката бетонна ивица, обикаляща купола отвътре. От екипа ми бяха останали седем-осем души. Хилеха се и отпиваха от висока бяла бутилка. Мъжът подреждаше шарки от камъчета на бетона. На хоризонта се появи бяла точка и се разтегна в остра бяла линия, разсякла нощта. Пръстените. Сатурн щеше да изгрее скоро.

Моето приятелче бе изпаднало в лека меланхолия.

— Ама че забавления! — отвърна присмехулно на някаква моя забележка за масовите въргали из града. — Повтаря се все същата история. Мъдрият старец срещу младия перко. И младокът, ако изобщо струва нещо, побеждава всеки път. Даже в шаха. Нали вече си чувал за онова типче Гудмън? Учи играта като религия някакви си двайсет и пет години, включва се в състезания само на трийсет и пет. И печели триста и шестдесет турнирни партии поред. После пък разбива с дванайсет срещу две победи Гунар Кнорсон, който е прехвърлил петте века и е шампион на цялата система вече сто и шейсет години! Доста е тъжно.

— Значи играеш шах.

— Играя. И съм на петстотин и петнайсет години.

— Леле, доста годинки си отхвърлил! Случайно да не си Кнорсон?

— Не, но също съм стар.

— Така си е.

— Значи се сещаш колко новогодишни нощи съм виждал. Е, не помня повечето от тях…

— Много време е минало.

— Аха. Пък и се съмнявам дали утре ще помня и тая нощ. Изплъзват ми се от паметта.

— На доста промени си се нагледал.

— И още как! Само че през последните два века не са кой знае какво. Струва ми се, че темпото се позабави. Не е като през двайсетия, двайсет и първия, двайсет и втория век. Нещата вече вървят по инерция.

— Да не е заради по-бавната смяна на поколенията?

— Позна. Всички се туткат и си пилеят времето, защото го имат в излишък. Мисля, че навсякъде е така.

— Наистина ли?

— Де да знам! Но дяволите да ме вземат, защо и старецът да не може да смачка фасона на младия перко? Защо не се развиват? Къде им е желанието да правят нещо ново?

— Където им е и паметта — подхвърлих аз.

— Май си прав. А, не е ли все едно? Не е чак толкова важно да побеждаваш. И така съм си добре. — Той поклати глава. — Не бих си разменил мястото с някой от ония, „фениксите“. Чувал ли си за тях? Отдавна си направили някаква тайна организация и сега доброволно опъват петалата, щом навършат петте стотака.

Кимнах.

— Да, знам за клуб „Феникс“.

— Феникси… Невероятна тъпота. Не ги разбирам такива хора. Както и ония, дето си падат по рисковете. Сякаш колкото повече имаш да губиш, толкова по-сладка тръпка е да си рискуваш живота за нищо. Идиотите се дуелират с истински саби, опитват се да кацнат на твърдото ядро на Юпитер, правят си екскурзии до парчета лед в пръстените на Сатурн… и гинат като мухи!

— Ти сериозно ли мислиш, че сега хората имат повече за губене от времето, когато са изкарвали само по седемдесет години?

— Естествено.

— Аз пък не съм толкова сигурен.

Той ме сръга грубичко в ребрата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза