Аленото цвете и бялото

Сега Шугър пита Каролайн:

— По-далеч от къщи ли си решила да работиш днес?

— Няма да е тук — отвръща другата, смръщва чело, и посочва назад, към Сейнт Джайлс. — Може да опитам на Краун Стрийт.

— Наистина ли? — Шугър е видимо загрижена. — Но нали преди няколко месеца се справяше чудесно около Сохо Скуеър? (Ето ви още една причина за възхода на Шугър в нейната професия — способността й да си припомня не особено вълнуващи подробности от живота на другите хора).

— Хвана ме шубето — отвръща Каролайн с въздишка. — Оня ден беше хубав — когато те срещнах. Фръкнала ми беше шапката — на Сохо Скуеър забих двама страхотни клиенти и си рекох: тук ще съм отсега нататък! Но е било само късмет на начинаещ, Шуш. Просто не ме бива за онез лъскави места. Всяка жаба да си знае гьола.

— Глупости — възразява Шугър. — Половината от тези мъже не са в състояние да забележат никаква разлика. Обличаш черна рокля, поемаш си дъх, надуваш бузи, и са готови да те сбъркат и с кралицата.

Каролайн се ухилва, но я гризе съмнение. Нейният опит говори, че широкият свят много е видял и трудно се впечатлява.

— Веднага ме надушват, Шуш. От всяко дърво свирка не става.

— О, според мен от теб ще стане — заявява Шугър, станала внезапно съвсем сериозна. — Зависи от купувача.

Каролайн въздъхва.

— Като си ходя из моите квартали, има повече търсене и по-рядко ме разкарват. Всеки път, като река да се пробвам малко по на запад от Краун Стрийт, е голям зор. — Тя присвива очи и поглежда нататък по Грийк Стрийт, към Сохо Скуеър — като че ли улицата оттатък еврейското училище и благотворителния приют става прекалено стръмна, за да може да се изкачи до върха й. — Разбира се, падат и чужденци, и разни млади заплеси от провинцията — случва ми се да налетя на такъв, дето не умее да се пази и се влачи по петите ми. Говориш им по целия път — „О, разбира се, и какво юди джентълмен като вас в Лондон, сър?“, и докат’ се усетят, са на Чърч Лейн и няма мърдане. Плащат си парсата, обслужвам ги, и го водят за натрупан опит. Ама попадам и на такива, дето все повтарят: „Далече ли е?“, „Още ли не сме стигнали?“ и „Да не си от онези, дето работят в Стария град?“. Попадна ли на такъв, понякога успявам да го набутам в някоя сляпа уличка и да го кандърдисам да я свършим на крак, ама понякога направо ме пъдят, побесняват и викат: „Що не обслужваш хора от твойта черга?“ Казвам ти, Шуш, много е гадно, като стане така. Чувстваш се кат’ последен парцал, иде ти да се прибереш и да се наревеш…

— Не, не — възразява Шугър и поклаща глава. — Не бива да гледаш на тези неща така. Ти си превърнала тях в последни парцали, разбираш ли? Те са се имали за ослепителни принцове, а ти си ги накарала да разберат, че са много далеч от това, за което се мислят. Ако общественото им положение беше толкова очевидно, как жена като теб би се осмелила изобщо да ги заговори? Казвам ти, те са тези, които би трябвало да се приберат у дома и да се нареват — жалки, надути, страхливи червеи! Ха!

Двете жени избухват в смях, но Каролайн млъква след миг.

— К’вото и да мислят — казва тя, — могат да ме разсополивят. Хем пред хора.

Шугър хваща ръката й, сивата и зелената ръкавица се преплитат, и казва:

— Ела с мен до Трафалгар Скуеър, Кади. Ще купим сладкиши, ще храним гълъбите и ще гледаме бала на погребалните агенти!

Двете отново се разсмиват. „Балът на погребалните агенти“ е шега, която двете си разменяха навремето, лично тяхна. Шегите са единственото, което е оцеляло през изминалите три години — от времето, когато бяха съседки и споделяха всичко една с друга.

Скоро вече прекосяват лабиринт от улици, към които не проявяват никакъв интерес — улици, чиито имена са им познати само като адреси на други публични домове, улици, вече белязани за разрушаване от градските архитекти, които мечтаят за широк булевард, който ще носи името на граф Шафтсбъри. Прекосяват невидимата граница, която минава между църквите „Сейнт Ан“ и „Сейнт Майкъл ин дъ Фийлдс“, не забелязват никакво присъствие на светци, няма и поле, ако не броим оградената с дървета морава в средата на Лестър Скуеър. Това, за което всъщност се озъртат, е сладкарницата, в която се отбиха при последната си среща.

— Не беше ли тук?

Магазините се появяват и изчезват толкова бързо в тези модерни времена!

— Не, по-нататък.

Лондонските сладкарници, сбутани заведенийца с атмосферата на разкрасен магазин за железария, които напоследък се кичат по модата с името „патисери“ и предлагат различни квадратни предмети, наречени gateaux1 — може и да хвърлят в ужас французите, посетили Англия, но Франция е далеч отвъд Ламанша, а тази „патисери“ на Грийн Стрийт е достатъчно екзотична на вид за хора като Каролайн. Когато влиза вътре по петите на Шугър, очите й светват от детинско удоволствие.

— Две от тези, моля — казва Шугър и посочва най-лепкавите и сладки пасти с най-много сметана. — И тази също. И още две, да, по две от всяка.