Аленото цвете и бялото

— Не, честно казано, Бил, ти наистина трябва да излизаш по-често. Вече толкова време не сме те срещали по нашите места.

— Човек трябва да поддържа лошата си репутация, нали знаеш.

— Да бъде в течение.

— Да не се оставя да бъде смутен от хода на времето.

— Какво искаш да кажеш? — пита стреснато Уилям. Злощастната нова прическа разкрива преждевременно посребрели кичури сред златните къдрици, затова той реагира крайно болезнено всеки път, когато стане дума за напреднала възраст.

— Говоря за младите момичета, Уилям. Времето си казва думата. Не могат да приличат вечно на току-що узрял плод, нали знаеш. Понякога им стига само половин година. Мога да кажа, че ти вече успя да пропуснеш някои момичета, които се превърнаха в легенда, Уилям — в легенда.

— Само един пример — Луси Фицрой.

— О, да, Боже всемогъщи — да!

Двамата мъже скачат едновременно от пейката, сякаш по предварително уговорен сигнал.

— Луси Фицрой — започва Ашуел с маниера на конферансие от мюзикхол, — беше от новите момичета в заведението на мадам Джорджина на Финчли Роуд. Там не си поплюват с камшиците. — За илюстрация той се шибва здраво няколко пъти с бастуна през прасците. — Ставай, жалка плът! Лягай! Ставай! Лягай!

— По-кротко, Ашуел — Бодли стиска приятеля си за лакътя. — Не забравяй, че само лордската титла придава известна изисканост на накуцването.

— Е, както вероятно знаеш, ние с Бодли надникваме от време на време при мадам Джорджина, за да проверим що за момичета размахват камшиците. Та в края на миналата година попаднахме на едно момиче, което беше пълен шемет — мадам ни я представи като Луси Фицрой, незаконна дъщеря на лорд Фицрой, което означавало, че ездата й била в кръвта.

Разбира се, всичко това най-вероятно са измислици, но самото момиче като че ли им вярваше. Четиринайсетгодишна, с гладка и стегната плът като на бебе, горда като дявол. Ходеше облечена в костюми за езда и те дяволски й отиваха — слизаше по стълбите така — малко настрани, първо единият ботуш, после другият. Винаги държеше много къса и много опасна на вид нагайка, а по бузите й пламтяха алени петна — и мога да се закълна, че това не беше руж. Мадам Джорджина разправяше, че когато й изпратела клиент, момичето се появявало на площадката и чакало там, а когато нещастният глупак отидел близо до нея, го шибвала с нагайката през лицето, посочвала към леглото и казвала…

— Божичко! — възкликва Ашуел, който неволно е погледнал в посоката, в която Бодли е насочил бастуна си. — Боже всемогъщи! Я вижте кой идва насам! Той засенчва очи с длан и се взира съсредоточено някъде към другия край на парка. Бодли застава до него и повтаря позата му.

— Това е Хенри — съобщава той доволно.

— Да, наистина е той — и госпожа Фокс!

— Разбира се!

Двамата се обръщат едновременно към Уилям и му се покланят извънредно сериозно.

— Моля да ни извиниш, Бил.

— Да, искаме да отидем и да поизтормозим Хенри.

— Имате благословията ми — усмихва се злорадо Уилям.

— Разбираш ли, той ни избягва — бяга от нас като от чума, откакто… е, как да кажа…

— Откакто персоналният му ангел-хранител кацна на крайчеца на леглото му.

— Именно. Което ще рече, че трябва да побързаме, преди да ни е видял и да е избягал.

— Не би могъл да тича, докато госпожа Фокс е с него. Тя ще се просне мъртва на земята! Нямат никакъв шанс, казвам ти.

— До скоро, Уили.

И двамата се отдалечават забързано в преследване на жертвите си. Всъщност дори започват да тичат, и то толкова бързо, независимо от официалните си одежди, че трябва да разперват ръце, за да не губят равновесие, като очевидно не дават пет пари какво впечатление правят — дори пухтят преувеличено, което явно ги забавлява. Зад себе си оставят дълга следа от утъпкана мокра трева — и един зашеметен Уилям Ракъм.

Това е открай време обичай на Бодли и Ашуел — да връхлитат, да повеждат разговор, и да го прекъсват също така внезапно — така че, за да се чувстваш спокоен редом с тях, трябва да връхлиташ и отлиташ по същия начин. Уилям ги проследява с поглед как препускат из парка и чувства как бремето на потиснатостта отново притиска тила му. Загубил е собствената си невъзмутимост и потенциал за такива забавления, тъй като прекалено дълго не ги е практикувал — нито този шеговит маниер, нито този вид ексхибиционизъм. Би ли могъл дори да тича толкова бързо, колкото приятелите си? Има чувството, че наблюдава собственото си, по-младо тяло да препуска из парка, собствената си младост, която го напуска тичешком.

Дали да скочи и да ги последва? Не, късно е вече. Не може да ги настигне. Те са се превърнали в тъмни силуети, прелитащи по светлия хоризонт. Уилям се отпуска обратно на пейката блатото на мислите му, размътено за кратко от Бодли и Ашуел, отново се успокоява и изпада в предишната неподвижност.

Най-много го измъчва съзнанието, че страданията му са излишни, като се има предвид размерът на фамилното състояние. Ако само баща му се съгласеше да продаде фирмата…