Аленото цвете и бялото

Колкото и да е неприятен този факт, стратегическото преразпределение на притока на кръв в органите на Уилям няма никакъв ефект върху въртенето на земното кълбо — затова, когато се връща в центъра на града, той установява, че в Лондон е настанало време за обедна почивка, и всички чиновници са наизлезли от канцелариите си. Гладната тълпа блъска грубо Уилям и неговото мъжко достойнство, подмята ги по вълните на тъмното море от служители, писари и всякакви други нищожества, заплашва да го отнесе, ако опита да плува срещу течението. Затова той се изправя до някаква стена и наблюдава развитието, с надеждата, че скоро морето ще се разтвори, за да може той да премине.

Au contraire6. Сградата, към чиято стена се е притиснал, която се отличава единствено с месинговия надпис КОМПТЪН, ХЕСПЕРЪС & ДИЛ внезапно разтваря врати, през които се излива нов поток чиновници и го изблъсква встрани.

Това прелива чашата — пропъждайки и последните угризения на съвестта, Уилям вдига ръка и повиква файтон. Какво значение има сега, че по-рано същата сутрин се отказа да наеме файтон. Нали скоро ще бъде богат човек, и тогава всички тези притеснения за дребни разходи ще се превърнат в неприятен спомен.

— Друри Лейн — нарежда той на кочияша, докато се качва по стълбичката на полюляващия се покрит файтон. Хлопва вратичката зад себе си, блъска се с новата шапка в ниския таван, конят потегля рязко и той пада назад на седалката.

Няма значение. Нали вече е на път към Друри Лейн, където (както постоянно му припомнят Бодли и Ашуел) има изобилие на добри и евтини публични домове. Е, поне със сигурност евтини. Бодли и Ашуел много обичат „да обикалят бордеите“ — не защото не им стигат парите, а защото преминаването от най-евтините към най-скъпите проститутки и обратно много ги забавлява.

— Това е като да сменяш старо вино с наливна бира — така дефинира Бодли заниманията им. — И двете си имат място в процеса на преследване на удоволствията.

Точно по време на тази своя екскурзия до Друри Лейн Уилям се интересува единствено от този тип момичета, които са оприличени на „наливна бира“. И слава Богу, защото повече не би могъл и да си позволи. Има предвид две съвсем определени момичета — честно казано, никога не ги е виждал, но е чел за тях в „Повече забавления в Лондон — съвети за светски мъже“. Струва му се, че е изминало ужасно много време, откакто имаше обичай редовно да се съветва с този наръчник. Сигурен ли е изобщо къде се намира той сега? Не беше ли в най-долното чекмедже на бюрото в неговия кабинет? Тъй или иначе, спомня си ясно описанието на две съвсем „нови“ момичета, включени в справочника поради крехката им възраст.

— Наистина е озадачаващо — казваше понякога умислено Ашуел. — Предлагат ти се хиляди тела, но си остава дяволски трудно да намериш нещо истински свежо и сочно.

— Всички, които са наистина много млади, са страшно бедни — там е проблемът — намесваше се Бодли. — Докато им дойде време да разцъфтят, вече имат струпеи, предните им зъби са опадали, кожата под косата им се бели… Ако ти трябва малка алабастрова Афродита, трябва да изчакаш точния момент, в който тя ще се превърне в паднала жена.

— Жалко наистина. Все пак, надеждата умира най-трудно. Току-що, в последния брой на „Повече забавления в Лондон“, прочетох за две момичета от един дом на Друри Лейн…

Уилям се опитва да си припомни имената им или името на съдържателката на публичния дом, опитва се да си представи съответната страница от справочника, но в главата му не се ражда нищо. Нищо, освен номера на къщата — запечатан в съзнанието му просто защото е съставен от деня и месеца на неговото раждане.

Вратите на публичния дом се разтварят пред Уилям в мига, в който той дръпва шнура на звънеца. Приемната е мрачна, а съдържателката — доста стара. Тя седи, сгърчена като джудже, на един диван, облечена цялата в тъмнолилаво, сключила в скута си сбръчканите си ръце, които напомнят на бароков портрет. Уилям няма и най-бледа представа как се казва тя или която и да било кобилка от нейната конюшня, затова споменава справочника „Повече забавления в Лондон“ и „онези момичета-двойката“.

Зачервените очи на старицата, плувнали в жълтеникава течност, прекалено гъста, за да става дума за сълзи, са неотклонно приковани в Уилям, с израз на съчувствие и объркване. Тя се усмихва и демонстрира равни и седефенобели зъби, но напудреното й чело е смръщено. Опира пръстите на двете си ръце едни в други и свежда нос към тях. Дебела сива котка надниква иззад дивана, вижда Уилям и се оттегля отново.

Внезапно старицата затваря ръце и издига развълнувано длани нагоре, като че ли отговорът ще падне в тях от небесата — или поне от тавана.

— Двете момичета! — възкликва тя. — Разбира се! Близначките!