Аленото цвете и бялото

И той най-сетне се стапя в мрака, решен да пласира колкото е възможно повече от незаменимата си стока през следващия час, следващата година — или следващите десет столетия.

Уилям Ракъм поставя ръка върху пищната месингова дръжка на входната врата на „Камината“, бутва и тя се отваря. Той поема дълбоко дъх. Веднага го обгръща миризмата на добра бира и шум от множество дружелюбни и весели гласове. Още с влизането си Уилям усеща как премръзналото му лице пламва от топлина, излъчвана от безбройните свещи на полилеите — и от буйния огън в голямата камина. Каква изненада! Посетителите съвсем не са някаква долнопробна сбирщина. Някои от тях са дори елегантно облечени! Попаднал е в една от кръчмите, които хората от доброто общество откриват с удоволствие — тя прилича на строго пазена тайна насред цялата тази мизерия, място, на което се събират познавачи. Постоянните посетители, за повечето от които е ясно, че не живеят на „Хъзбънд Стрийт“ или в околностите й, се извръщат, поглеждат за миг Уилям и се връщат отново към разговорите си. Всички са развеселени, но не и пияни — това не е от онези заведения, в които посетителите пият мълчаливо в очакване алкохолът да си свърши работата. Уилям въздъхва облекчено и сваля шапка, озовал се сред равнопоставени личности.

— Във нишка тънка работници се влачат — разнася се приветствено нечий тенор, — увити в дрипи и парцали крачат…

Певецът стои на тясна сцена в дъното на помещението, почти скрит от цигарения дим, зад гъсто наредените маси, претъпкани с посетители. Строгото му вечерно облекло е допълнено от грубо завързан яркочервен шал — идеята е той да символизира кърпите, които работниците носят около вратовете си. Заел драматична поза, певецът продължава, под претенциозен съпровод на пиано:

Нещастниците лягат на земята —
че сламеник бодлив им е кревата;
един уж трябва там да се побира,
но четирима място си намират —
за тежък сън след тежкия си труд
в студен и мрачен лондонски приют.

Чува се приглушен трясък на счупено стъкло, но това предизвиква само смях и възбуденото джафкане на някакво куче. Облечена в униформа сервитьорка се появява, поклащайки глава, иззад тезгяха.

Приятна гледка представлява тезгяхът на „Камината“ — гърдести жени шетат припряно сред множество бутилки и кранчета за наливна бира — роклите им, отрупани с волани, се отразяват в големите огледала на стената зад тях. Над главите им, чак до тавана, са накачени стотици плакати, евтини отпечатъци на гравюри и хвърчащи листчета, рекламиращи всевъзможни бири — светли, червени и черни.

Не се налага Уилям да търси маса — появява се една усмихната келнерка, която го отвежда до маса, край която има място за поне още двама души — очевидно никой тук не пие сам. Уилям й дава усмихнато поръчката си, и тя изпърхва нанякъде, за да я изпълни.

Весело местенце е това, казва си Уилям, забравил за миг защо е дошъл тук. Може би малко са прекалили с отоплението! Певецът продължава да бълбука, а шумът от блъскането по клавишите на пианото е погълнат почти изцяло от смеха, който се носи на вълни. Уилям прави, каквото може — сваля си ръкавиците, разкопчава сакото, приглажда косата си. Масата му се намира точно до една колона от ковано желязо, на която има окачена табела със следния надпис:

„Умоляваме господата да не оставят пурите си направо на масите и да не ги палят от полилеите, а от газените лампи, предвидени за целта“.

Уилям не изпитва желание да пуши, но въпреки това над цялата му фигура се вие дим — това са изпаренията от мокрите му дрехи. Пот се стича по тялото и дразни кожата му, а внушителните му уши греят в аленочервени оттенъци. Каква благодарност го обзема, когато келнерката пристига забързано, вдигнала високо ръцете си, в които крепи халба бира! Сигурно съзнава колко е жаден, благословена да е!

— Страхотно! — възкликва той високо, за да надвика певеца и извръща глава, за да разбере защо песента се чува по-силно — да не би да са се присъединили нови изпълнители? Не, оказва се, че са се присъединили редовните посетители на „Камината“.

Ругаят и псуват, но хич не тъгуват —
с шеги грубовати и песни просташки
зората дочакват и пият юнашки
така не боят се от глад и от студ
дори във мрачен лондонски приют.