Аленото цвете и бялото

— Ха-ха-ха — ох… ох! — изтрива сълзите от очите си! — Ооох! Лошо момиче такова! Защо питаш? Тайната затова е тайна, нали, сър?

Уилям се сгърчва, а ушите му пламват отново.

— Не, наистина — мънка той. — Не виждам повод за такова веселие.

— Точно така, точно така, сър — казва момичето и за радост на приятелките си разиграва нова сценка — преструва се, че наднича в сърцето на Уилям, и отскача назад с преувеличен ужас от видяното. — О, не, сър! — ахва тя и прикрива уста с пръсти. — Май ще е по-добре да си чакате Шугър!

— Не й обръщайте внимание, сър — намесва се една от другите. — Тя си е такава, по цял ден дрънка глупости. Хайде сега, бъдете добро момче, защо не опитате с мен? — тя плъзва пръсти по гърлото си. — Няма да получите второкачествено обслужване, можете да ми вярвате. Не съм по-лоша от момичетата на госпожа Кастауей.

Уилям отново поглежда с копнеж към входната врата. Ако сега скочи от мястото си и побегне навън, дали всичко живо в „Камината“ няма да го сподири с подвиквалия и присмех?

— Хайде — подема едно от момичетата и скръства ръце на масата пред себе си, като излъчва (доколкото й е възможно с тесния моден корсет) гърди напред. — Разкажете ни за себе си, сър. — Закачливото й настроение се е стопило, тя се държи едва ли не почтително.

— Ще се опитам да позная — казва онази, която изглеждаше по-плаха.

— Писател сте.

Произволно подбраното определение зашеметява Уилям като плесник — или като милувка. Какво друго да стори, освен да погледне видимо впечатлен момичето и да каже „Да“?

— Интересен живот водите, а? — намесва се гадателката.

Сега и трите проститутки са много сериозни, като че ли искат да го обезщетят, задето засегнаха достойнството му.

— Пиша за някои от по-добрите месечни издания — уточнява Уилям.

— Критик съм — но пиша и романи.

— Брей! Кажете ни името на някоя ваша книга!

Уилям избира заглавието на една от многото книги, които възнамерява да напише един ден.

— „Победеният Мамон“ — заявява той.

Две от момичетата просто се усмихват в отговор, но по-плахото отваря и затваря уста като риба — явно се опитва да повтори сложното заглавие. Нито една от тях няма намерение да изтъкне, че в „Камината“ не можеш да се обърнеш от литературни критици и кандидат-писатели.

— Името ми е Хънт — продължава да импровизира Уилям. — Джордж У. Хънт.

Той се гърчи вътрешно от срам — като насекомо в сянката на бащиния си присмех, самозванец, лъжец. „Върви си у дома и научи нещо за цената на конската тор!“ обажда се заядливо един вътрешен глас, но една глътка бира го принуждава да млъкне.

Най-самоуверената от проститутките присвива замислено очи, сякаш е затруднена от някаква загадка.

— И така, господин Хънт иска Шугър — казва тя. — Само и единствено Шугър. Но защо, защо? Какво ли точно му се е прищяло на господин Хънт… а? Какво ще кажете?

Една от приятелките й отговаря незабавно.

— Сигурно ще говорят за книги.

— Брей.

— Излиза, че Джорджи си няма приятели-критици.

— Тъжна работа.

Обсаденият отвсякъде Ракъм се усмихва скръбно. Струва му се, че никой не е влизал в „Камината“ от много време насам.

— Хубаво е времето тези дни — започва ни в клин, ни в ръкав най-притеснителната от уличниците. — Никак не е зле за ноември.

— Никак, ако си падаш по сняг и дъжд — мърмори една от другите, придърпва разсеяно гънките на полата си, така че тя щръква като планина от фин вълнен плат.

— Нашият господин Хънт има особени предпочитания, не забравяй.

— Готов ли сте за Коледа, сър?

— Защо не опитате да разопаковате някой подарък още сега, а?

Розовите пръсти си играят предизвикателно с края на някакъв шал, а Уилям отново е вперил поглед във вратата.

— Може пък да не дойде — казва най-смелата уличница. — Шугър, искам да кажа.

— Шшшт, не го дразни.

— С мен ще ти е по-добре, пиленце. И аз знам нещичко за литература. Всички големи писатели са минали през мен. Например Чарлз Дикенс.

— Че той не е ли мъртъв?

— Е, тази част от него, дето я смуках, хич не беше като на покойник.

— Дикенс умря преди пет години! Уф, че си проста!

— Той беше, казвам ви! При това не твърдя, че съм го правила миналата седмица, нали? — тя се усмихва трогателно. — Бях още почти дете.

Другите две се кискат. После, сякаш по някакво тайно взаимно разбирателство, стават съвсем сериозни и привеждат към него привлекателно наклонените си личица. Заприличват му на вчерашните фалшиви „близначки“ с още една добавка — като трето парче от сладкиша, което тъй или иначе не можеш да изядеш.

— Трите на обща цена — казва гадателката и облизва устни. — Какво ще кажеш?

— Ужас… — Ракъм започва да мънка, — ужасно изкусително, наистина. Но нали разбирате…

В същия миг вратата на „Камината“ се отваря и вътре влиза една жена. Заедно с нея в помещението нахлува глътка свеж въздух и звуци, които напомнят за лошото време отвън. Когато вратата се затваря, воят на вятърът секва като вик, задушен от притисната към устните ръка. Димната завеса се разделя за миг, след това се спуска отново, но вече има мирис на дъжд.