Аленото цвете и бялото

Жената е облечена изцяло в черно — не, в тъмнозелено. Или по-скоро в зелено, потъмняло от поройния дъжд. Раменете й са вир-вода, изхвръкналите ключици се очертават ясно под залепналия от влага корсаж, слабите й ръце са потънали в ръкави от зеленикав плат, наричан „хлорела“, целият напръскан с тъмни петна. Непопили дъждовни капки се виждат по семплата й шапка и по обикновената сива воалетка, спусната пред лицето й. Буйната й коса, която в момента не е огненочервена, а прелива от оранжево в черно, като гаснеща жарава, е доста разпиляна, от няколко измъкнали се къдрици кале вода.

За миг тя се отръсква раздразнено, като куче, после си възвръща невъзмутимостта. Обръща се към тезгяха и поздравява собственика на кръчмата. Думите й не се чуват от шума на разговорите. Тя повдига ръце, за да отметне назад воалетката. На гърба й острите лопатки се раздвижват под плата на роклята. Тя открива лицето си, все още непознато за Уилям. По целия й гръб има дълга мокра следа, заострена надолу — като език, или като връх на стрела, насочен към полите й.

— Коя е тази? — пита Уилям.

Трите уличници въздъхват почти едновременно.

— Това е тя, скъпи.

— На работа, господин Хънт. Приятно ви критикуване.

Шугър се е обърнала и се озърта из кръчмата, търсейки място, където да седне. Най-смелата от проститутките, гадателката, се изправя, маха с ръка и я кани да седне до Уилям.

— Шугър, мила! Насам! Запознайте се… господин Хънт.

Шугър се отправя без миг колебание към масата на Уилям, сякаш от самото начало е имала намерение да седне там. Въпреки че би трябвало да отговори на поздрава на другата уличница, тя не й обръща никакво внимание — погледът й е съсредоточен изцяло върху Ракъм. Седнала срещу него, на една ръка разстояние, тя оглежда спокойно Уилям с лешниковите си очи, които, както бе обещано в „Повече забавления“, наистина имат златисти отблясъци — поне на светлината в „Камината“.

— Добър вечер, господин Хънт — гласът й не е прекалено женствен, дори е малко хрипкав, но в него няма й следа от простонароден акцент. — Не бих искала да безпокоя нито вас, нито приятелките ви.

— Ние тъкмо си тръгвахме — отбелязва гадателката и става. Останалите също се изправят, сякаш окачени на невидими конци, които тя е дръпнала. — Ти му трябваш.

След това изказване трите събират изобилието от тафта и се оттеглят.

Не си правете труд дори да ги изпращате с поглед — те са личности без всякакво значение (няма ли отърваване от тях?), и вече не могат да ни бъдат от полза. Уилям се взира упорито в жената, заради която дойде тук, и не може да реши дали лицето й се отличава с дразнещо несъвършенство (прекалено широка уста, прекалено раздалечени очи, много суха кожа, лунички) или е най-хубавото женско лице, което е виждал. С всяка изминала секунда обаче се избистря окончателното му решение.

В отговор на поканата му Шугър се разполага до него. Мокрите й поли шумолят и проскърцват, юрната част на тялото й лъха свежо на дъжд и пот. Изглежда е тичала — нещо, което една почтена жена не би направила при никакви, при абсолютно никакви обстоятелства. Но от тичането по страните й е плъзнала руменина, която е божествена, наистина божествена — и тялото й ухае прекрасно. Няколко къдрици са се измъкнали от сложната й прическа и се полюляват пред очите й. С лениво движение на облечената си в ръкавица ръка тя ги отмята леко назад, към златистия мъх по крайчеца на веждите си. Тя се усмихва, сякаш споделя мнението на Уилям, че човек трябва да поставя някакви граници на желанията си, след като първоначалните му планове вече са се провалили.

В това си състояние тя наистина не може да мине за дама, но във всяко друго отношение има вид на жена със забележително добро потекло. Въпреки че… какво би могло да бъде това потекло? Би могла да бъде например дъщеря на някоя чуждестранна кралска фамилия, която неочаквана революция е свалила от престола; принудена е била да бяга в поройния дъжд, но с високо вдигната глава, царствена дори когато мокрите кичури коса падат по лицето й, с изправени рамене, върху които ранен прислужник намята мантия, подплатена с кожа… (Опитайте се, ако можете, да изтърпите Уилям, докато се поддава на слабостите си. Навремето четеше много увлекателни френски романчета — през шейсетте години, когато се предполагаше, че изучава пораженията на хетите).

Над Шугър също започва да се вие пара — едва забележим ореол от изпарения се издига над шапката и най-горните къдрици на прическата й. Тя накланя леко глава на една страна, сякаш пита: е, и сега какво? Уилям забелязва колко дълга е шията й — толкова, че излиза доста над високата якичка на корсажа. Шугър има адамова ябълка — като мъж. Да, той е готов с присъдата — тя е най-красивото нещо, което някога е виждал на този свят.