Аленото цвете и бялото

И за голяма изненада и дълбоко удовлетворение на Уилям, двамата с Шугър наистина започват да говорят за книги — точно както предсказаха лукаво онези проститутки. Та това момиче е истинско чудо! Има удивителни познания в областта на литературата — липсват й само латинският и гръцкият, както и инстинктивният мъжки усет за важно и маловажно. Ако направим сметка, може би ще излезе, че тя е изчела почти толкова книги, колкото той самия (макар че част от тях, разбира се, са от вида, който се пише от и за представителки на нейния пол — в които героините са разни плахи гувернантки и тем подобни). Въпреки това тя познава отлично много автори, които и той цени — и обожава Суифт! Суифт, неговия любимец! За повечето жени — Агнес влиза в това число, за нещастие — Суифт е името на хапчета против кашлица — или на препарираните птици, които се монтират на шапките им. Но Шугър… та Шугър дори е в състояние да произнесе „Хуайнхънми“ — и о, Божичко, каква прелестна форма добиват устните й, когато го прави! И Смолет! Не само че е чела „Перегрин Пикъл“, но е в състояние да коментира интелигентно текста — той със сигурност не би се справил по-добре на нейната възраст. (На колко ли години е? Не, той не смее да попита).

— Не е възможно! — тя изразява нежно недоверие, когато той й казва, че не е чел „Градът на страшната нощ“ на Джеймс Томсън — досега, цяла година след появата на поемата. — Сигурно сте ужасно зает, господин Хънт, за да отлагате толкова дълго такава наслада!

Ракъм мъчително се опитва да си припомни отзивите в литературните списания.

— Авторът не беше ли син на моряк? — опипва той почвата.

— Сирак, пълен сирак! — казва тя възторжено, като че ли не може да има нищо по-хубаво на този свят. — Станал учител във военен приют за душевноболни. А поемата е истинско чудо, господин Хънт, наистина чудо!

— Наистина трябва да се опитам да отделя време… не, със сигурност ще я прочета — казва той, но тя се навежда към ухото му и му спестява труда.

— В мен вперени са тез очи, изгарящи от алчен огън — започва да рецитира тя с хрипкав шепот, но достатъчно високо, за да може той да я чува въпреки пеенето и разговорите наоколо.

Скрипти и хърка зверска паст —
и аз не знам дали ще мога
От ноктите да се изтръгна.
Със зъби, нокти, хищни пръсти
смъртта преследва ме със страст —
И не ми дава да си тръгна.
Но аз ще й обърна гръб със смях —
Надежда нямаш ли, не те е страх.

Задъхана от вълнение, тя свежда очи.

— Прекалено мрачна поезия — отбелязва Уилям, — за да бъде предпочитана от такава красива млада жена.

Шугър се усмихва тъжно.

— Животът може да бъде много мрачен — отвръща тя. — Особено ако хората, с които наистина можеш да разговаряш — като вас, сър — се срещат толкова рядко.

Уилям се изкушава да сподели с нея твърдото си убеждение, че написаното в „Повече забавления в Лондон“ изобщо не отразява по достойнство многото й съвършенства, но някак не може да се принуди да насочи разговора натам. Вместо това те говорят неспирно — за Истината и Красотата, за произведенията на Шекспир, и дали в наши дни понятията „малка шапка“ и „боне“ вече не са се превърнали в синоними.

— Гледайте — казва Шугър и избутва с две ръце шапката доста напред над челото си — сега е шапка. Гледайте сега — тя я тиква доста назад на главата си — а сега е боне.

— Магия! — отбелязва ухилено Уилям. Но тук действително има някаква магия.

След малката демонстрация на абсурдите на модата, изпълнена от Шугър, прическата й е още по-разбъркана от преди. Плътният бретон, вече напълно изсъхнал, се е отпуснал надолу и й пречи да вижда. Уилям гледа, изпълнен с равни части възмущение и обожание, как тя издава долната си устна колкото може по-напред и духва силно нагоре. Златисточервените къдрици пърхат по челото й, завесата се разтваря и показва отново очите й — малко шокиращо раздалечени, — всъщност именно това разстояние между очите допринася за съвършенството й.

— Имам чувството, че сме влюбена двойка — казва той и мисли, че това ще я разсмее.

Вместо това тя отвръща съвсем сериозно:

— О, господин Хънт, толкова съм поласкана от отношението ви!

Последните думи увисват за миг в задимения въздух и припомнят на Уилям защо е дошъл тук тази вечер — и защо търсеше именно Шугър. Наново си припомня какво кроеше — и още крои, дявол да го вземе! — да стори с една жена. Дали въпреки всичко би могъл да поиска това от нея? Припомня си как тя каза, че ще направи всичко, каквото той поиска от нея, и отново се наслаждава на сериозния тон, с който тя даде обещанието си…

— Може би — осмелява се той да намекне, — вече е време да ме заведеш у дома и… да ме запознаеш с близките си.

Шугър кимва бавно, само веднъж, а клепачите й се спускат надолу. Тя знае отлично кога простото, мълчаливо съгласие е най-подходящо.