Аленото цвете и бялото

„Внимавайте къде стъпвате“. Думите продължават да отекват в главата му. Гласът й… да, наистина е хрипкав, но толкова мелодичен, произнася тази възходяща нотна последователност, до-ре-фа, женският дъх достига до него в този несъвършен, но очарователен арпеж, мелодия, изсвирена на „виола д’аморе“. Как ли би звучал този глас в кресчендото на страстта?

Шугър върви вече по-бързо, продължава да се плъзга напред по тъмния паваж с бързина, която според него е по-подходяща за дневно време. Под дългите си поли тя вероятно крачи с крайно неженствени крачки, за да може да върви със същата бързина като него — действително, той не е от най-високите мъже, но краката му със сигурност не са по-къси от нормалното? Дори, ако включим в уравнението и деформираните фигури на простолюдието, не е изключено да излезе дългокрак! И… какъв е този звук? Нима се е задъхал? Възможно ли е? Боже милостиви, не бива да пъхти така. Всичко е от многото изпита бира, сигурно е от това, пък и изтощението, от което страда напоследък, явно много се е натрупало. В момента, в който Шугър му прави почти незабележим знак да я последва в един тъмен, тесен пасаж, той обръща глава назад, към по-чистия въздух и вдишва дълбоко в опит да възстанови равномерното си дишане.

Може би момичето бърза, защото се бои, че ще го обземе нетърпение, или че няма да се реши да я последва в този тъмен пасаж с неизвестна дължина — Бог знае на какво моя® да се натъкнат там. Но Уилям е влизал в не един публичен дом по тъмни и тесни улички като тази; случвало се е да слиза по каменни стълбища толкова надълбоко в земята, че се е питал дали избраницата му не си е издълбала бърлога направо в системата от отходни канали на Базалгет11. Не, той не е прекалено претенциозен, не страда и от клаустрофобия, макар че, разбира се, винаги би предпочел добре осветен и проветрен публичен дом (кой не би го предпочел?). При всички положения е толкова хлътнал по Шугър, че, честно казано, би я последвал и в някоя воняща клоака.

Наистина ли би го сторил? Нима наистина е изгубил всякакъв здрав разум? Та момичето не е нищо повече от една обикновена…

— Оттук.

Той бърза след нея, следва звука на гласа й, като че ли души следа. О, Божичко, тя наистина има ангелски глас! Мек шепот, който го води напред през мрака. Би тръгнал подир този шепот, дори да бе напълно безтелесен. Но тя е много повече от един шепот — тя е жена, при това с ум в главата! Никога не е срещал човешко същество, което дори далечно да му напомня за нея — освен самия себе си. Също като него тя е на мнение, че напоследък Тенисън не е написал нищо особено, и също като него е убедена, че трансатлантическите кабели и динамитът ще променят света много по-драстично, отколкото Шлиман, преоткривайки Троя — въпреки целия шум, който се вдигна около находките му. А каква уста, каква шия! „Всичко, каквото поискате от мен“ — такова беше обещанието й.

— Ето тук — казва тя сега.

Но къде е това „тук“? Той се озърта, опитва да се ориентира. Къде е Силвър Стрийт? Дали адресът на госпожа Кастауей не е още една от заблудите на „Повече забавления“? Но не — ето ги светлините на Силвър Стрийт, които озаряват фасадата на тази скромна къща в джорджиански стил. Те като че ли са пред задния вход. Сградата изглежда добре — солидна, и видимо добре поддържана, макар че такива неща трудно могат да се преценят в тъмното. Но очертанията й са прави и симетрични, така, както се открояват на светлината, която идва от Силвър Стрийт. Светлина, която обвива в полупрозрачно сияние покрива и сгретите, като… каква беше думата? Аурора? Аура — едното е спиритическа глупост, а другото — научен феномен, но кое какво беше? Аур… аур… Измамно леката бира, която наливат в „Камината“, приглушава гласа на разума му и кара мислите му да се препъват.

— Пристигнахме — чува той гласа на Шугър.

Разнася се сложно почукване — някакъв таен сигнал, вратата се отваря и Шугър влиза със спътника си в слабо-осветеното антре на госпожа Кастауей. Уилям очаква да види от другата страна пазач, стиснал дръжката на вратата — някаква глуповато захилена маймуна като онази, която го изпрати през задния вход на дома в Друри Лейн. Но се оказва, че греши. Налага му се да сведе поглед с около осемнайсет инча надолу, за да види кой стои пред него — оказва се малко синеоко момче с толкова невинен вид, че би могло да изпълни ролята на пастирско дете в някоя сценка за Рождество.

— Здравей, Кристофър — казва Шугър.

— Моля, заповядайте в приемната, сър — казва момчето. Произнася педантично репликата си и разменя детински заговорнически поглед с Шугър. Заинтригуван, Уилям се оставя да бъде преведен през мрачен, но облицован със скъпи тапети вестибюл към една полуоткрехната врата. През пролуката се процеждат светлина и топлина. Детето, което тича напред, е погълнато от яркото сияние.

— Не е твое дете, нали? — пита Уилям.

— Разбира се, че не — тя повдига вежди в присмехулна имитация на възмущение. Устните й се извиват в усмивка. — Аз съм стара мома.