Аленото цвете и бялото

В креслото до камината, без да обръща внимание на никого около себе си, седи момичето, което по-късно ще му бъде представено като Ейми Хаулет. Тя е дребна, набита и нацупена, с черни като трънки очи и гарвановочерна коса, а фигурата й е като… ами всъщност като на Агнес, облечена в строга, но елегантна рокля в черно, бяло и сребристо. Сега вече Уилям вижда лицето й — колкото и шокиращо да е, тя пуши цигара, дори без смекчаващо вината цигаре — и ако има някаква представа, че поне в Англия мъжете могат по-лесно да видят в устата на една жена пенис, отколкото цигара, най-малкото не й личи. Тя дърпа смръщено от цигарата, съсредоточила поглед върху малкия цилиндър от оризова хартия и тютюн, чието връхче тлее между красивите й пръсти. Тя го изглежда през дима с небрежно предизвикателство, сякаш иска да каже „Е, и?“.

Стъписан, Уилям отклонява поглед от камината и вижда полираната шия на виолончелото, която стърчи над облегалката на едно кресло, обърнато към огъня. До нея се вижда и женска шия, увенчана с безцветна коса, тънка като паяжина — като на череп.

— Моля ви, продължете да свирите, госпожице Лестър — казва госпожа Кастауей. — Убедена съм, че господинът е ценител на хубавите неща.

Госпожица Лестър извръща шава и се опитва да види Уилям над облегалката, отпуснала буза на дантелената покривчица. Челото й е смръщено, очите й са дълбоко хлътнали. Очевидно решава, че усилието да го открие с поглед е неоснователно голямо и пак се обръща към огъня. Скрибуцащият плач на виолончелото се разнася отново.

Тъкмо когато започва да се пита какво биха сторили с него тези странни хора, ако случайно падне в безсъзнание на пода, Уилям усеща с облекчение как Шугър пъхва ръка в неговата и я стисва, за да го подкани да тръгват.

Докато се качва по стълбите, Уилям чувства как ушите му пак пламват, челото го сърби от избилата пот. Всяка стъпка му причинява болки в пикочния мехур, трудно му е да пази равновесие, а за да пропъди мъглите, които се стелят пред погледа му, се налага непрекъснато да примигва. Има опасност да пропусне момента на своето сексуално тържество.

— Моята стая е първата на горния етаж — прошепва Шугър до него. Тя държи в ръката си свещ, с която осветява пътя им. Стойката й е все така стегната и изправена, ръката, която държи малкото восъчно копие, не трепва. Далечната песен на челото служи за мелодичен съпровод на ритъма на техните стъпки.

Уилям хвърля поглед назад, за да се убеди, че съдържателката не може да го чуе, и отбелязва:

— Странна птица е твоята госпожа Кастауей.

Напълно е забравил твърдението на „близначките“ от Друри Лейн — а именно, че госпожата е родна майка на Шугър. Макар че, ако някой му го припомни, той така или иначе ще го отхвърли като глупави дрънканици на уличници.

— О, много е странна, наистина — отвръща усмихнато Шугър, повдига със замах фустите си, изкачвайки последните стъпала, и ги пуска на площадката. — Опитайте да си я представите като някакъв вариант на бог Янус в червена тафта, а тази врата… като вратата, през която най-много бихте желали да минете.

Тя отваря широко вратата и го подканва с жест да влезе.

Уилям влиза, залитайки, подир нея, и примигва от стичащата се по клепачите му пот, която му пречи да вижда. Ако само можеше да изключи Шугър за миг, както се прави с машина — за да има време да измие лицето си, да прекара гребен през косата си и да облекчи най-сетне болезнено присвиващия се пикочен мехур! За щастие поне стаята на Шугър е светла и просторна, тук няма и помен от тежката миризма, подобна на миризмата на разтопен восък, която го тормозеше в онзи бардак на Друри Лейн. Стаята е с доста по-висок таван, отколкото са обикновено стаите в подпокривните етажи, осветява се с газени лампи, а не със свещи, и въпреки че в камината гори огън, отнякъде долита благословен повей на свеж, студен въздух.