Аленото цвете и бялото

Агнес се усмихва, но за съжаление тъкмо в този миг Уилям се взира надолу, към чинията си, в опит да разбере дали рулото е говеждо или овнешко. Затова тя задържа усмивката, докато той най-сетне вдига поглед и я забелязва — но междувременно, въпреки че устните й са извити по същия начин, в усмивката вече определено се забелязва нещо неестествено.

— Предполагам, че чу… спора? — отбелязва Уилям, сочейки неопределено в посоката, откъдето се чуваше шепотът.

— Нищо не съм чула, скъпи. Освен шума на пороя.

— Струва ми се, че слугите имат нужда от упътване кой какво да прави — сега, когато Тили напусна.

— Горкото момиче. Харесваше ми.

— Те очакват въпросното упътване от теб, скъпа.

— О, Уилям — въздъхва тя. — Всичко това е толкова сложно и досадно. Знаят отлично какво трябва да бъде свършено; не са ли в състояние да си разпределят задачите сами? — И тя отново се усмихва, доволна, че е открила един полезен спомен от общото им минало. — Нима това не е същото, за което ти говореше постоянно навремето: социализъм?

Уилям се цупи, обзет от раздразнение. Социализмът не означава, че трябва да оставиш прислужниците си поради ограниченост да докарат домакинството до анархия. Но нищо, нищо — в ден като днешния не си струва да се безпокои и от това. Скоро проблемът с прислугата — поне в домакинството на Уилям Ракъм — ще бъде окончателно и категорично разрешен.

Съществува по-непосредствен проблем — разговорът замира. Уилям тормози съзнанието си в опит да открие нещо, което би заинтригувало жена му, но в съзнанието му присъства единствено Шугър. Шугър — във всяко кътче, във всяко ъгълче. Не е възможно през трите или четирите седмици, които са изминали, откакто за последен път закусваха заедно с Агнес, да не е срещнал някой техен общ познат!

— Аз… аз… ами… срещнах Бодли и Ашуел… във вторник, да, май беше вторник.

Агнес накланя глава на една страна, прави всичко по силите си да внимава и да проявява интерес. Тя ненавижда Бодли и Ашуел — но това е идеална възможност да порепетира за предстоящия сезон в лондонското висше общество — период от време, през който ще трябва да изслушва много хора, и ще се налага да проявява интерес към хора, които ненавижда.

— Виж ти — отвръща тя. — И какво правят те?

— Написали са книга — отвръща Уилям. — За молитвата, за ползата от молитвата. Предполагам, че ще предизвика сериозен скандал.

— Не се и съмнявам, че това ще им хареса — Агнес си подбира няколко гъби, които подрежда внимателно, в строго определена форма, върху препечена филийка. Погълнати са само малки късчета време, остава цяла несмилаема вечност.

— Хенри не ни посети миналата неделя — отбелязва тя, — а не дойде и предишната седмица. — Изчаква малко, с надеждата, че съпругът й ще поеме нишката на разговора, после допълва: — На мен той ми се нрави, а на теб?

Уилям примигва смутено. Какво ли има предвид — защо трябва да обсъждат брат му, като че ли е човек, с когото са се запознали на някой прием? Да не би да намеква, че той не се интересува от Хенри, за разлика от нея?

— Вратите на нашия дом са винаги широко отворени за него, скъпа — казва той. — Възможно е да счита, че не сме достатъчно набожни.

Агнес въздъхва.

— Стремя се да спазвам всички изисквания на вярата — казва тя, — като се имат предвид обстоятелствата.

Уилям е достатъчно разумен, за да не продължава разговора на тази тема — това би довело само до неприятности. Вместо това се заема с наденичката си, докато не е изстинала. В мислите си вижда една жена с огненочервена коса, гола, легнала на леглото по корем, и белезникавия отблясък на спермата по алените устни на вулвата й. Отново се сеща, че още не е видял гърдите й. Той се взира по-съсредоточено в това, което вижда в мислите си, опитва се със силата на мисълта да я накара да се обърне по гръб, но нищо подобно не се случва — докато накрая Агнес отново нарушава мълчанието.

— Чудя се дали… — тя плъзва нервно ръка по челото си, после се овладява и я отпуска надолу, по бузата си. — Ако това продължи и стане постоянно… дъждовното време, искам да кажа… дали тогава дъждът ще се приема за нещо нормално, а сухото време за малко странно?

Съпругът й се вторачва демонстративно в нея — подчертава търпението, с което смята да изчака мига, в който тя отново ще започне да се изразява смислено.

— Искам да кажа — тя си поема дълбоко дъх и продължава, — това, което си представям, е следното… Светът би могъл така да се приспособи към постоянните валежи, че когато денят се случи сух… съ… съпрузи и съпруги, седнали заедно на закуска… като нас, да си казват, че това е из… извънредно странно.

Уилям се смръщва, престава за миг да дъвче наденичката, после решава да си спести коментара. Отрязва си нова хапка; в сумрачната светлина на забулената от дъждовните струи трапезария отеква изтракването на сребърен нож по порцелан.

— Мхммм — гласи отговорът му. Звукът е многофункционален — може да означава съгласие, размисъл, предупреждение, уста, пълна с наденичка — Агнес може да си го разтълкува, както пожелае.

— Продължавай, скъпи — поощрява го тя уморено.