Аленото цвете и бялото

Уилям отново започва да рови в съзнанието си с надеждата да се сети за някой общ познат.

— Доктор Кърлоу… — започва той, но това не е най-подходящата тема, която би могъл да обсъжда с Агнес, затова той плавно сменя линията. — Доктор Кърлоу ми разказваше за дъщеря си, Емелин. Тя… тя не искала в никакъв случай да се омъжва повторно — така ми каза той.

— Така ли? И какво смята да прави?

— Почти постоянно стои в Дружеството за спасение на паднали жени.

— Значи работи? — неодобрението действа на гласа й като тоник, придава му цвят, от какъвто крайно се нуждае.

— Е, да… предполагам, не би могло да се определи по друг начин…

— Не, разбира се.

— … наистина, макар да става дума за благотворителна организация, и тя да работи на доброволни начала, от нея се очаква да прави… е, каквото й наредят. Така, както ми го описа Кърлоу, тя прекарвала цели дни в приюта, и дори по улиците — каза, че после, когато му идвала на гости, от дрехите й се носела слаба, но неприятна миризма.

— Нищо чудно… пфу!

— Но, честно казано, от дружеството настояват, че работата им имала извънредно голям успех — поне така разправя докторът.

Агнес се озърта плахо през рамо, сякаш се надява, че някаква гигантска по размери родителска фигура ще се появи отнякъде, за да наложи възстановяване на приличието.

— Наистина, Уилям… — тя се сгърчва от притеснение. — Каква тема! И то на закуска!

— Хм, да… — съпругът й кимва. Тонът му изразява желание да се извини. — Наистина е доста… хм. И все пак… все пак трябва да се противопоставим на това зло, нали? Цялата нация, всички до един, без да отстъпваме.

— Какво? — Агнес храни слаба надежда, че темата ще отпадне, ако успее да загуби непоправимо нишката на разговора. — Какво зло?

— Проституцията — той произнася думата отчетливо, и я гледа неотклонно в очите. Съзнава, дявол да го вземе, съзнава ясно, че проявява жестокост. Някъде от дълбините на съзнанието му един по-добросърдечен Уилям Ракъм наблюдава безсилно как дългата дума пронизва жена му — хлъзгавите срички сякаш са нанизани на многото „т“-та като на бодлива тел. Изящното личице на Агнес побелява и тя с усилие си поема дъх.

— Знаеш ли — гласът й е съвсем изтънял, — тази сутрин, като погледнах през прозореца, розовите храсти… клонките… подскачаха нагоре-надолу — заприличаха ми на чадър, който ту се отваря, ту се затваря, ту се отваря, ту се затваря… ту се отваря… — тя стисва здраво устни, сякаш за да преглътне опасността да повтаря едно и също до безкрайност. — Помислих си… тоест, като казвам „помислих“, това не означава, че наистина съм вярвала, че става така… но наистина изглеждаше така, сякаш потъваха в земята. Трепкаха като крачетата на големи зелени насекоми, всмуквани от зелените подвижни пясъци на тревата.

Тя млъква и продължава да седи с изправен гръб и скръстени в скута ръце — като дете, което току-що е изрецитирало стихотворение, и се е постарало да го стори, колкото е възможно по-добре.

— Добре ли си, скъпа?

— Чувствам се отлично, благодаря ти, Уилям.

След кратка пауза Уилям продължава да упорства.

— Въпросът е дали именно реформите ще решат проблемите? И дали тези реформи са изобщо осъществими? Да, Дружеството за спасение може да твърди, че някои от тези жени вече водят почтен живот, но кой може да го докаже със сигурност? Изкушението е голяма сила. Ако една влязла в правия път уличница съзнава, че за един следобед, практикувайки някогашния си занаят, може да припечели повече, отколкото една шивачка за цяла седмица, колко дълго ще упорства в опитите си да работи почтено? Можеш ли да си представиш, Агнес, да трябва да ушиеш огромна купчина памучни нощници — и това за някакви дребни монети, след като, ако само за кратко повдигнеш полите на собствената си нощница…

— Уилям, моля те!

Тъничка струйка разкаяние прониква в съзнанието му. Пръстите на Агнес са се вкопчили в покривката и мачкат лененото платно.

— Съжалявам, скъпа. Прости ми. Все забравям, че не си добре.

Агнес приема извинението му с движение на устните, което може да е усмивка — или трепване.

— Нека говорим за нещо друго — казва тя, почти шепнешком. — Позволи ми да ти налея още малко чай.

Преди той да успее да възрази, че е редно да повикат прислужницата, която да изпълни тази задача, Агнес вече е стиснала в юмрук дръжката на чайника. Докато го повдига, китката й трепери от усилие. Той се надига от мястото си, за да й помогне, но тя вече е станала, стегнала дребничката си фигурка, за да крепи масивния порцеланов чайник.

— Днес е особен ден — казва тя, приведена над чаената чаша на Уилям. — Имам намерение да се събера — продължава да налива бавно — да се събера с готвачката и двете заедно да ти направим любимия шоколадов сладкиш с череши — толкова отдавна не си го опитвал.

Уилям е трогнат — трогнат до дъното на душата си.

— О, Аги — казва той. — Това би било просто чудесно.