Algoritam

Не беше отговорът, на който се бе надявал шефът му, разбира се. Ако му беше признал истината — че двамата с Хилзой за пръв път бяха говорили за «Обсидиан», когато Алекс беше отишъл в «Оракъл» служебно — щеше да подсили аргумента на Озбърн: «Според мен дори не се е обърнал изрично към теб». Алекс очакваше, че шефът му ще свери неговата версия с тази на Хилзой дискретно, щом му се удаде възможност. Но беше подготвил Хилзой. За благото и на двамата, колкото по-дистанцирани изглеждаха от «Оракъл» и «Съливан, Грийнуолд», толкова по-добре.

— Не ми харесва — заяви Озбърн. — Клиентът ще каже, че си се срещнал с Хилзой чрез него. Дори и да няма основание да ни съди, няма да рискувам да ядосам клиент като «Оракъл» за нещо толкова дребно.

— Стига, Дейвид, знаеш, че всяка компания, създадена някога в Долината, в даден момент е имала връзка с голяма известна корпорация, която също е била нечий клиент. Така стоят нещата. И в «Оракъл» са наясно.

Озбърн го погледна, сякаш обмисляше. Вероятно се наслаждаваше на възможността да не бърза и да го кара да се гърчи на килима пред него.

— Нека да го поема, Дейвид — настоя Алекс, леко изненадан от твърдостта в тона си.

Озбърн разпери ръце с дланите нагоре, сякаш се разбира от само себе си, сякаш по време на целия разговор не е търсил начин да разкара Алекс.

— Хей! — рече той. — Кой казва друго?

Не беше отговор, или поне не категоричен.

— Хилзой е мой? — попита Алекс. — Аз ли ще съм първи адвокат?

— Така изглежда справедливо.

— Това «да» ли е?

Озбърн въздъхна. Свали краката си от бюрото и се наклони напред, сякаш искаше да продължи оттам, откъдето Алекс го беше прекъснал.

— Да, това е «да».

Алекс си позволи лека усмивчица. Трудната част беше минала. Сега предстоеше още по-трудната.

— Има само още нещо — каза той.

Озбърн вдигна вежди, изражението му стана подозрително.

— Хилзой… е преживял ужасен развод миналата година. Няма никакви пари.

— За бога, Алекс!

— Не, чуй ме. Не може да си позволи хонорарите ни. Но ако станем съдружници, ако вземем част от компанията…

— Знаеш ли колко е трудно да накараш съвета на съдружниците да се захване с такива спекулативни щуротии?

— Знам, но ще се вслушат в препоръката ти, нали?

Гамбит, който Алекс бе научил през годините пазарене за клиенти. Когато другата страна твърди, че не е нейно решението, че трябва да се посъветва с борда, с управителния съвет, с леля Бърта или филанкишията, намесваш егото й и желанието да изглежда благонадеждна.

Озбърн беше прекалено опитен, за да се хване.

— Невинаги, не.

— Този път ще го направят. Технологията е обещаваща. Лично я проверих, знаеш, че съм наясно повече от останалите. Сам ще свърша всичко. Не за сметка на работата ми. Като допълнение.

— Стига, Алекс, вече си на път да осребриш над три хиляди часа тази година. Не можеш да…

— Да, мога. Знаеш, че мога. Говорим за процент за фирмата от нещо, което може да се окаже голямо, без на практика да се налага никаква инвестиция. Съветът на съдружниците няма ли да те послуша, ако им го предложиш?

Не ако, когато. Озбърн не отговори и Алекс се молеше да не е натиснал прекалено много. Шефът му вероятно се чудеше: Защо е готов да жертва толкова много за нещо толкова несигурно? Дачи това нещо няма да се окаже по-голямо, отколкото го изкарва?

Алекс опита отново.

— Съветът те слуша, нали?

Озбърн се усмихна леко, неохотно се възхищаваше на това колко добре Алекс си беше изиграл картите.

— Понякога — отвърна той.

— Значи ще го препоръчаш?

Озбърн потърка брадичка и погледна Алекс така, сякаш се грижеше единствено за неговото добро.

— Ако наистина държиш, ще го направя. Но нали знаеш, Алекс, това е първото дело, което водиш. — Първото, което ти ме оставяш да водя, искаш да кажеш. — Ако нещата се объркат, няма да изглеждаш много добре. Ще покаже лоша преценка.

Лоша преценка. В «Съливан, Грийнуолд» това беше най-големият срам. Ако нещо се объркаше, дори и да не беше по вина на адвоката, можеше да се припише на лоша преценка. Защото ако адвокатът има добра преценка, ще го предвиди независимо от всичко. Лошото нещо няма да се случи, ако той е нащрек.

Алекс не отговори и Озбърн продължи:

— Казвам само, че за подобен риск ти трябва застраховка против грешка, възглавница, на която да паднеш.

Алекс се отврати от начина, по който Озбърн представяше нещата, сякаш беше най-добрият му приятел. Знаеше, че би трябвало да каже: Прав си, Дейвид. Ти поеми нещата. Благодаря ти, че ме предпазваш. Ти си най-добрият.

Вместо това обаче рече:

— Мислех, че ти си ми възглавницата.

Озбърн примигна.

— Съм.

Алекс присви рамене, сякаш това решаваше проблема.

— Каква по-добра защита от това.

Озбърн изпръхтя, полусмях, полусумтене.

Алекс пое към вратата.

— Ще попълня формулярите за нов клиент, ново дело и конфликт на интереси.