Algoritam

Нямаше значение. Нещо му подсказваше, че ще се открие пролука. В края на краищата иранците бяха дошли за седем дни, а какво означаваше това? Вероятно очакваха да си свършат работата за четири или може би пет. Страната и културата нямаха значение: когато правителството, корпорацията или някой друг плащаше сметката, бюрократите и другите трудещи се пчелички винаги надценяваха времето, което им трябва за срещи. Особено когато срещите налагат присъствието им в такъв изкусителен град като Истанбул, и то в толкова луксозен хотел като «Четири сезона».

Дори изборът на хотел усилваше увереността на Бен за това какво предстои. Щом иранците бяха успели да убедят счетоводителите да се изръсят за «Четири сезона», явно разходите не бяха проблем. Щом като разходите не бяха проблем, можеха да отседнат във всеки хотел в града — «Пера Палас», «Риц-Карлтън», дори във втория «Четири сезона», наскоро открит при Босфора. Бен ги беше проверил и във всичките имаше свободни стаи. До един предлагаха повече или по-малко същото ниво на лукс и сигурност. Тогава въпросът беше защо този хотел?

Отговорът, реши Бен, беше в разположението. Всички останали луксозни хотели бяха в Бейоглу, новата част на града, на север от Златния рог. Само «Четири сезона» на площад «Султан Ахмед» се намираше на пет минути пеша от най-известните забележителности на града: Синята джамия, «Света София», двореца Топкапъ, Капалъ чарши. И ако Бен излезеше прав, че мястото се бе оказало решаващият фактор, иранците със сигурност щяха да отделят поне един ден, ако не и повече, за да разгледат пеша тези места.

Когато излезеха от хотела на разходка, той можеше да тръгне след тях. Все щеше да му се предостави възможност. Трябваше само да изчака.

Което беше добре. Чакането не го притесняваше. Обичаше да чака, простотата на чакането даже му харесваше. Чакането беше най-лесната част от несвършената работа.

От време на време получаваше заповеди. Те бяха винаги кратки и ясни и той разполагаше с изключително широка свобода на действие да реши как да ги изпълни. Можеше да си поиска всяко оборудване, от което има нужда, и то магически щеше да се появи в някой тайник. Никакви въпроси, никаква бюрокрация, никакъв контрол.

Единственото реално ограничение този път бе, че не биваше да закача Василиев. В ранните години на Студената война да се опиташ да премахнеш пионките на противника от дъската се смяташе за част от играта. Впоследствие, също като при мафиотските фамилии, всички разбраха, че кръвопролитията излизат скъпо и не си струват, и беше установено негласно примирие. Никой не искаше да го наруши пръв и да върне лошите стари кървави дни.

Опитваше се да не се ядосва на ограниченията. Не че ограниченията на руснаците можеха да се мерят с тези на Чичо Сам. Бяха убили Виктор Литвиненко в Лондон с полоний. А и всички убити журналисти — Анна Политковская, Пол Хлебников… списъкът беше дълъг. Бен имаше достатъчно доказателства, че Иван става все по-агресивен, именно защото Чичо Сам ревностно спазва правилата, но не му плащаха да говори празни приказки, пък и нямаше кой да го чуе. Но ако можеше, би попитал някого какво става с «Или си с нас, или си с терористите». Предполагаше, че е просто поредният кух лозунг на поредния лъжлив политик.

Всъщност всички бяха лъжци. Левицата беше наивна, мислейки си, че може да спазваш правилата и пак да се биеш истински срещу фанатиците, пред които Америка е изправена. А пък десните бяха лицемери, смятаха, че може да свалиш ръкавиците и въпреки това да се правиш на много морален.

Да, левите не разбираха същността на борбата; десните пък не можеха да приемат реалните й последици. Но Бен не го беше грижа за правилата, не му пукаше особено и за моралните ценности, важна за него беше победата. А единственият начин да победиш беше, като станеш най-коравото, най-гадното, най-опасното копеле, което врагът е виждал в най-лошия си кошмар. Боже, какво им е хубавото на правилата, ако заради тях губиш битката? Кабинетните анализатори не можеха да си набият в главите, че когато страната ти е нападната, правиш каквото трябва, за да спечелиш. Печелиш с всички възможни средства. После справедливостта може да е на страната на победителя, добре, но първо трябва да има победа.

Основното беше, че повечето американци искаха само и единствено да са в безопасност. Може би невинаги е било така, даже подозираше, че някога нещата са били по-различни, но днес Америка се беше превърнала в народ от овце. За него това беше доста жалък начин на живот. Той представляваше всичко, от което беше избягал в армията. Но такава е американската култура в наше време и някой трябва да пази стадото от вълците. Разбираше до известна степен, че глупавите ограничения и колебания вървят със страната. И все пак беше гадно да те поставят в положение да се страхуваш повече от Си Ен Ен, отколкото от «Ал Кайда».

Едно беемве 750L спря пред «Четири сезона» и портиерът с чадър в ръка се приближи да отвори вратата. Бен се напрегна, но не, слезе двойка азиатци, не иранци. Облегна се на стола и продължи да чака.