Algoritam

Никой не му беше казал откъде идват сведенията за операцията, разбира се. Но от качеството на информацията за иранците и оскъдните данни за руснака той предположи, че има иранска къртица — може би в държавната ядрена програма или най-вероятно в службите за сигурност. Техен човек в ядрената програма щеше да знае имената на учените и маршрутите. Можеше даже да е осведомен за пазвантите от ВАВАК. Но само някой на висок пост в службите можеше да има достъп до фалшивите имена и документи, с които щяха да пътуват мъжете, и до паспортните им снимки. А и знаейки какво ще ги сполети, едва ли някой от ядрената програма би ги предал. В крайна сметка бяха колеги, познаваха се лично. Човек по-лесно се съгласява да предаде родината си, отколкото приятел.

Много интересно. В един момент Чичо Сам беше по-склонен да предава Джафарците и Касимците по света на приятелски правителства като Египет и Саудитска Арабия, където щяха да ги разпитват подобаващо сурово. Но ЦРУ се бе издънило с предаването на Абу Омар в Милано. Бяха оставили такива нечувани следи, че италиански съдия издаде заповеди за ареста на тринайсетте агенти на Управлението, които стояха зад операцията, а после медиите разплетоха цялата тайна мрежа за предаване на затворници. Пентагонът реши, че е по-добре да действа по-дискретно и по-директно. Пък и без това вече никой не взимаше на сериозно ЦРУ, не и откакто шефът му стана подчинен на новия директор на националното разузнаване и на Управлението бе натресен проблемът с несъществуващите иракски оръжия за масово унищожение. Ако искаш действащо разузнаване в наши дни и ако държиш разузнаването да върши работа, Пентагонът е единственият истински играч в града.

Бен знаеше всичко това, но не му пукаше. Не искаше да има нищо общо с политиката, национална или организационна. По дяволите, политиците дори не знаеха за съществуването на хора като него, а дори и да подозираха, бяха наясно, че не бива да ровят. Не военните бяха измислили: «Не питай, не казвай»⁴¹. Бяха го научили от Конгреса.

Така че в основни линии нещата бяха супер. Имаше много работа и той я вършеше добре. Всичко опираше до проста уговорка. Ако се провалеше, щяха да се отрекат от него, да го отхвърлят и да го проснат на въжето да съхне. Ако продължаваше да дава резултати, нямаше да го закачат. Уговорката го устройваше напълно. Правилата и последствията бяха известни от самото начало. А не както семейството му извъртя нещата след Кейти. Не че това вече имаше значение. Всички бяха мъртви, освен Алекс, който също можеше да е на оня свят, светла му памет!

Спря ново беемве. Бен се наведе напред, за да вижда по-ясно през пердетата и — бинго! — бяха иранците. За пръв път се прибираха в хотела преди мръкнало. Това е, сигурен беше, шансът, който чакаше. Усети горещ прилив на адреналин — познато приятно усещане във врата и стомаха — и сърцето му започна да бие малко по-силно.

Иранците се запътиха към хотела, единият агент мина напред, другият остана отзад. Десет към едно, че щяха да излязат до час, най-много два.

Стана и изви глава така, че вратът му изпука, после се протегна и направи лека разгрявка. Дълго време беше останал седнал, ставаше само за да иде набързо до тоалетната. Нямаше проблем, докато чакаше. Но времето за чакане беше свършило.

4.

Вратите на чакалнята

Мобилният на Алекс звънна. Погледна екрана — Алиса. Вдигна.

— Откри ли го? — попита.

— Не. Пред сградата съм, обаче навсякъде има полицейски коли. Доста хора са се събрали. Казват, че някой бил убит.

Алекс усети странно изтръпване зад ушите. Чу тихо бучене като бръмченето на флуоресцентно осветление.

— Мамка му! Той ли е?

— Не знам. Опитах се да говоря с един от полицаите, но той ми каза само, че било местопрестъпление, което и аз мога да кажа заради оранжевата лента, с която е оградена цялата сграда. Не пускат никого вътре и не мога да видя нищо от мястото, на което се намирам.

— Кой ти каза, че някой е бил убит?

— Един от зяпачите. Обаче може и да греши, може да е само слух.

Изтръпването се разпростираше все повече. Стори му се, че диша много шумно.

Искаше сам да иде с колата дотам, но знаеше, че е неразумно. Едва ли щеше да види или научи нещо повече от Алиса. Ами ако всичко се окажеше просто едно огромно съвпадение? Ако Хилзой се обадеше или се появеше в този миг — Съжалявам, спуках гума, не е за вярване, и се оказа, че телефонът ми няма покритие! Шибан късмет! — и Алекс не беше тук? Можеше да се окаже, че е превърнал една безобидна ситуация в катастрофа само заради лоша преценка.

Не, не можеше да остави това да се случи.

Пое си дълбоко въздух и бавно го изпусна. Съсредоточи се върху дишането си и това леко го успокои.

— Остани там — нареди той. — Виж дали ще можеш да научиш още нещо и ми се обади веднага, ако успееш.