Algoritam

Беше му влязла под кожата. Някак си беше успяла. Гадостите, които бе наговорила за семейството му… едната му половина искаше да я изчука, а другата да я удари. Какво знаеше тя? Не беше виждал дъщеря си — Какво, страх те е да изречеш името ѝ? Ами. Дъщеря ти се казва Ами — не беше виждал Ами, защото какъв баща можеше да ѝ бъде той? Нещата, които вършеше, се преживяваха само с мълчание и уединение. Какво трябваше да направи, да измие кръвта от ръцете си и после да се прибере у дома: Здравей, скъпи, как мина денят ти? — Добре, мила, убих двама ковчежници на терористите в Алжир и се измъкнах чист. Извадих късмет, защото ако някога се издъня, американското правителство ще отрече, че е знаело за действията ми, и ако не успея да глътна капсулата с цианид, със сигурност ще ме хвърлят в затвора и ще ме изтезават до смърт. Какво има за вечеря?

Абсурд. Така беше най-добре за тях. Не ставаше за съпруг, нямаше да става и за баща. Не можеше да допусне да разчитат на него. Просто имаше нужда да е сам.

Тогава защо се притесняваше толкова, че Сара се страхува от него? Трябваше да се радва на страха; това беше най-добрият начин да я държи в подчинение, да държи устата ѝ затворена за това, което се беше случило при «Четири сезона» сутринта. Oderint dum metuant. И защо се трогна толкова от начина, по който си бе признала, че се страхува от него? Трябваше да стори нещо, за да засили страха, а вместо това изръси онази глупост как после щяла да се почувства така, сякаш това никога не се е случвало. Беше я успокоил. За бога, беше… наистина се бе опитал да я успокои. Сигурно полудяваше.

Най-важното беше, че не знаеше нищо за Сара. Наистина. Да се отнася към нея с нещо друго, освен скептицизъм и подозрение означаваше просто, че мисли с долната глава и толкоз. Сега трябваше да се успокои, да се наспи и да забрави за това, което за малко да се случи тази вечер.

За малко. Това беше най-важната дума. Добре, беше се изкушил, кой не би го направил? Тя беше красива, нямаше смисъл да го отрича. И в нея имаше нещо, което… му въздействаше — което в един миг го караше да иска да я защити, а в следващия — да я притисне към стената, да я сграбчи и да запуши устата ѝ със своята.

Да я сграбчи. Нямаше това предвид, докато я претърсваше в бара — беше се съсредоточил върху вероятността да е въоръжена. Но щом се увери, че не носи оръжие, се успокои и задръжките му вероятно бяха паднали заради начина, по който тя го гледаше в очите, докато плъзгаше ръце по хълбоците и краката му…

Изпусна дълга гореща въздишка. Но не се беше подал на изкушението. Нищо кой знае какво не беше станало.

Отгоре на всичко се чувстваше виновен. Но защо? Не че имаше нещо между Алекс и Сара, а дори и да имаше, не дължеше нищо на брат си.

Тогава защо ѝ беше казал за Алекс? Може би се опитваше да отклони вниманието ѝ. Може би се опитваше да обясни, че дори и да му се иска, не може.

Телефонът в стаята звънна. Вдигна слушалката и рече:

— Да. — Мислеше си, че е Сара.

— Чудех се дали си се прибрал вече — каза Алекс.

— Да, току-що влязох.

— Видя ли Сара? Излезе преди доста време.

Бен се поколеба.

— Да, видях я. В стаята си е. Слушай, трябва пак да изляза. Ще дойда да ти разкажа.

Затвори, провери коридора през шпионката, после прекоси коридора към третата стая.

— Как беше в «Пърлс»? — попита го Алекс.

За секунда Бен изключи, че би трябвало да е ходил там.

— Приятно — отвърна. — Свърши ли нещо?

— Не. Пробвахме да използваме «Обсидиан» в различна среда. Нищо не открихме. И в бележките на Хилзой няма нищо, което да ни помогне. Или поне нищо, което да видим или използваме. Ще си поиграя още малко сам.

— Добре. Трябва да изляза да свърша разни неща.

Алекс повдигна вежди въпросително.

— Какви?

Бен поклати глава.

— Това-онова. Рутинна работа. — Не че нямаше доверие на брат си, но не бе необходимо да го информира, оперативната сигурност си беше оперативна сигурност.

— Както и да е — отвърна Алекс. — Мислех си за нещо обаче. Когато всичко свърши, мислех си, че двамата с теб… можем да идем на гробищата?

Бен се намръщи.

— Защо?

— Просто да отдадем почит. Не си идвал отдавна. Кога за последно си ходил на гробовете на мама и татко? Или на Кейт?

— Никога не съм ходил.

— Това имах предвид.

Пак започва — помисли си Бен. — Съди ме. Този път за това, че не споделям предразсъдъците му за колениченето пред купчина пръст.

— Не ходя по гробища — отвърна той, като овладя гнева си. — Но ти ако искаш, ходи. Съсипвай се.

— Знаеш ли, не мисля, че искам кой знае какво…