Algoritam

— Попитах те нещо — каза Бен, гласът му приличаше на кучешко ръмжене.

— И аз ти отговорих. По единствения възможен начин.

— Къде я държите?

— Остави това, синко. И без това стъпваш по тънък лед.

Бен поклати глава.

— Не — отвърна той, гласът му се извиси. — Не, не, не.

— Бен, аз съм те обучавал. Били сме се рамо до рамо. Плащаме една и съща цена за това, което правим. Мъже като нас…

— Кажи ми къде я държите, Хорт. Кажи ми, че ще я освободиш.

Последва дълго мълчание.

— Последен шанс — отвърна Хорт. — Ще гарантираш ли за брат си? Мога ли да ти имам доверие?

Бен изви ръката си. Кокалчетата му изпукаха. Никога не се беше чувствал така приклещен. Усещането за натиск, за това, че е притиснат, беше почти физическо.

Погледна вляво. Огромен мъж със слънчеви очила се подаваше зад една от колоните, ръката му беше бръкнала в черното яке и сочеше към Бен и Хорт.

Мамка му! Погледна вдясно. Още един се бе появил на тротоара и ги наблюдаваше съсредоточено в същата поза.

Вътре в ресторанта или точно пред аварийния изход щеше да има трети мъж. Явно ужасно беше подценил Хорт за недостига на хора. Бяха се приближили, инстинктивно или по план, в момента, в който личните му емоции го бяха разсеяли.

Част от него побесня заради собствената му наивност. Трябваше да го предвиди, но дълбоко в себе си беше вярвал на Хорт. Глупаво. Хорт винаги го бе учил, че мисията е по-важна от човека. На друга част от него ѝ се искаше да се изсмее. Петима въоръжени мъже на косъм от престрелка, а юпитата около тях си пиеха латето и разговаряха за последната тренировка по пилатес, без изобщо да забележат.

— Как искаш да го направим? — тихо попита Хорт.

Бен разигра няколко сценария наум. В нито един от тях нямаше повече от десет процента шанс за оцеляване. Щеше да рискува, ако чиповете, с които играеше, бяха само негови. Но какво щеше да стане със Сара? И с Алекс?

— Какви са възможностите ми? — попита той. Продължаваше да се оглежда наляво и надясно.

— Две са. Да дойдеш с мен и да уредим нещата или да те оставим тук. Наистина не исках да стане така, Бен.

Бен барабанеше с пръсти по масата. Тръгне ли с тях, това означаваше да им позволи да го заведат на място, където да го убият. Колко пъти се беше клел никога да не допуска това да му се случи?

Знаеше, че може да гръмне Хорт, преди някой да успее да го спре. Но и той щеше да е мъртъв само след секунда.

Ще изпробваме стъпките друг път — помисли си той. — Когато на дансинга сме само двамата с теб.

Част от него беше наясно, че това са само гръмки заплахи. Но в момента не му оставаше нищо друго и това му стигаше, за да се овладее.

— Добре — отвърна той. — Ще дойда с теб.

32.

Направо по главата

Алекс беше в колата си, караше безцелно и се чудеше какво да направи. Най-накрая се бе пречупил и беше набрал Бен, но никой не му вдигна. Знаеше, че трябва да стои далече от обичайните места и това не му пречеше, но искаше телефонът му да остане включен, защото Бен или Сара можеха да се обадят, и затова реши, че трябва непрекъснато да се движи, в случай че някой следи сигнала. За бога, беше уморен. Искаше му се да може да иде някъде, на пейка в парка, където и да е, и да затвори очи само за няколко минути.

Почуди се какво ще прави с Озбърн, когато всичко това свърши. Как изобщо ще може да го погледне след всичко, сторено от него?

Сети се какво му беше казал Бен за това как били направили уличаващи го снимки или видео в Тайланд. Бен беше прекалено уверен, че е само това, но… наистина ли щяха да изберат точно Озбърн от адвокатите в «Съливан, Грийнуолд», за да разберат и да използват слабостта му? Колкото повече се замисляше, толкова по-нереално му изглеждаше.

Помисли си за егото на Озбърн, снимките на всичките важни играчи в Долината и Вашингтон. Пичът имаше връзки. Може би затова се бяха спрели на него. Познаваха го във Вашингтон — дори се беше явявал пред Конгреса няколко пъти за визовите квоти и данък печалба върху капиталовложенията и други подобни проблеми, близки до сърцето на Силициевата долина. Може би… може би беше замесен повече, отколкото брат му предполагаше. Бен беше толкова самоуверен, пък и нали сам беше казал на Алекс, че адвокатите са само пиещо лате стадо овце. Арогантността му го караше да се надува, заслепяваше го и му пречеше да види колко умни и политически обиграни могат да бъдат играчи като Озбърн. Колкото повече си мислеше, толкова повече се уверяваше, че Бен греши за Озбърн, греши и за командира си.

Обикаляше в кръг буквално и преносно. Стига толкова. Щеше да се изправи лице в лице срещу шефа си.

Подкара към «Съливан, Грийнуолд», но се сети за предупрежденията на Бен и паркира на паркинга на бизнес центъра и киното от отсрещната страна на улицата. Пресече «Пейдж Мил» пеша, използва задния вход и се насочи право към кабинета на Озбърн. Пропъди всички мисли, които се блъскаха в главата му — всички опасения, че постъпва глупаво, всички начини, по които можеха да се объркат нещата. Преглътна, но гърлото му остана сухо.