Algoritam

— Не казаха. Реших, че става дума за нещо, свързано с разузнаването, или за шпиониране вътре в страната от Агенцията за национална сигурност. Бях мернал нещо подобно в «Уолстрийт Джърнъл» и «Уайърд». В окръжния съд в Куонтико някой беше сигнализирал, че телекомите дават на правителството достъп до разговорите на клиентите.

— Какво друго?

— Казаха, че много частни компании им сътрудничели и се нуждаят от помощта ни в борбата с тероризма. И това си е така. Затова телекомите помагали, за да подслушват «Ал Кайда»…

— Спри. Не ме интересува политиката или оправданията ти. Какво ти казаха за «Обсидиан»?

— Че може да помогне на програмата.

Алекс не разбираше. От това, което беше видял, «Обсидиан» можеше да се използва за саботаж, може би за изнудване, но не и за другото. Искаше му се Сара да е тук. Тя знаеше много повече за намеренията на правителството от него.

— Ще им помогне да шпионират? — попита той.

— Поне аз така разбрах.

Алекс се замисли. Възможно беше «Обсидиан» да има и други приложения. Беше разбрал в хотела толкова, колкото успя да разгадае от бележките на Хилзой. И фактът, че правителството разиграваше в защита, опитвайки се да попречи на други играчи да се сдобият с «Обсидиан», не означаваше, че едновременно с това не се интересува и от възможностите за нападение. Мили боже, Бен беше отишъл на срещата, без изобщо да подозира за това. Къде беше той? И защо още не се беше обадил?

— Какво друго? — попита Алекс. — Ами Хилзой и Ханк Шифман, специалистът по патенти?

— Изобщо не знаех за това. Казаха ми, че имало определени хора, които искали да разпитат, но…

Алекс се разсмя.

— «Разпитат»? Убиха двама души и ти си знаел. Очакваш да ти повярвам, че си мислел, че искат и мен да «разпитат»? Дейвид, ако не беше толкова жалък, щеше да си смешен.

Озбърн не отговори.

Алекс каза:

— Какво ти дадоха? Какво е щяло да те… — И тогава му стана ясно. Снимките отвън. Новият клиент Телеком. — Бизнес? — попита Алекс. — Направил си всичко това… за да раздвижат бизнеса ти?

Озбърн не искаше да го погледне.

— Просто се опитвах да помогна.

— Кажи го на ченгетата.

Алекс отвори вратата и излезе.

— Чакай! — извика Озбърн подире му. — Алекс!

Алекс улови погледите на секретарките, които се надигаха от работните си места, докато минаваше, очите им бяха ококорени, ушите им буквално стърчаха напред. Не му пукаше. Продължи нататък.

Озбърн го настигна и го сграбчи за ръката.

— Чуй ме — изсъска той. — Ще те направя партньор. С работата, която докарвам, съветът ще направи каквото аз кажа. Тази година, със сигурност.

Алекс спря и погледна ръката му. След миг Озбърн я дръпна.

— Знаеш ли — рече Алекс, — не много отдавна щях да повярвам на думите ти.

Озбърн закима енергично.

— Повярвай ми. Истина е.

— Но не това е важното — продължи Алекс. — Важното е, че не ми пука.

Запъти се надолу по коридора, настойчивите молби на Озбърн го следваха чак до стълбището.

33.

Просто преговори

Алекс опита да се свърже отново с Бен и Сара от колата си. И двамата не отговаряха. Обади се на секретарката на Сара. Сара не беше идвала на работа. Започваше сериозно да се тревожи.

Не знаеше какво да прави. Може би ако успееше да разгадае някои от останалите приложения на «Обсидиан», онези, които правителството явно много искаше да използва? Но нямаше време.

Ами ако бяха хванали Бен? Видя го как с готовност се довери на командира си, видя, че искаше да му се довери. Алекс познаваше този поглед. Беше го виждал стотици пъти в очите на клиенти, които толкова искаха сделката да стане, че отстъпваха пред рисковани клаузи, като си казваха, че клаузите нямат значение, защото всичко ще върви гладко, всички ще изкарват толкова много пари, че няма да има нито време, нито причина за взаимни обвинения или съжаления. Вероятно по същия начин гледа и един богаташ преди втората си сватба. Какво толкова, по дяволите, не ни трябва предбрачно споразумение. Ние се обичаме.

Дяволите да го вземат, какво щеше да прави?

Звънна му телефонът. Погледа и видя, че е Бен. Слава богу!

Сграбчи апарата, натисна копчето и го вдигна към ухото си.

— Бен? Къде беше? Започнах да се тревожа.

— Бен е добре — отговори дрезгав баритон с южняшки акцент. — Ти сигурно си Алекс.

Страх сви сърцето и гърлото на Алекс. Почувства го и си спомни всички ужасяващи подробности — О, не. О, боже, моля те недей — толкова се разтрепери, че се наложи да отбие встрани от пътя.

— Кой се обажда? — успя да попита.

— Някой, който добре познава брат ти и не иска да му се случи нищо лошо. И ти можеш да ми помогнеш.

— Как?

— Предай ми «Обсидиан», синко. Само това искаме. И всички ще си идат вкъщи. Бен, Сара, всички.

Мили боже, и Сара ли бяха заловили? Притисна опаката страна на ръката, с която държеше телефона, към устата си и се прегърна с другата, люлееше се напред-назад на седалката и се мъчеше да преглътне сълзите си. Мъртъв беше. Всички бяха мъртви. Щом тези хора бяха успели да надхитрят Бен с цялото му обучение и опит, какъв шанс можеше да има той?