Аллах ил Аллах!

— Най-умното щеше да е, ако беше изпреварил крадците, за да предупредиш пазачите на стадата — прекъснах го аз. — Но сега нямаме никакво време за дълги разправии. Побързай да отидеш до шатрата на шейха и го извести за случилото се! Можеш да уведомиш и полковника. Останалото е моя работа.

Зарязах го и се втурнах обратно в шатрата, за да взема револверите си. После пак изскочих навън и дадох два изстрела. Само след миг целият лагер беше на крак. Мъжете тичешком изхвръкнаха от шатрите си, за да разберат кой и защо нарушава съня им.

— Към стадата! — изревах аз, за да надвикам гласовете, които ме засипваха с въпроси. — Там има крадци!

Всичко живо се затича към животните. Наканих се да ги последвам, когато забелязах, че от една страна към мен се бе втурнал шейхът, а от друга — полковникът.

— Какво се е случило? — подвикна ми шейхът. — Твоят слуга набързо ми каза, че туарегът се канел да избяга, и веднага изтича в друга посока.

— Да, кани се да бяга и то с твоята бяла кобила, о шейх, както и с твоя вран жребец, о Повелителю на войнството!

В този момент нейде извън лагера се вдигна адски шум. Проехтяха пронизителни викове за помощ, затрещяха изстрели.

— Йа мусихба, йа фаза — о, нещастие, о, зла орис! Любимата ми кобила, моето щастие, моето блаженство! — завайка се шейхът и се втурна нататък.

— Проклет крадец го дявол вземе! — изруга полковникът на своя хубав немски и хукна подир него.

Останах сам. Преди и аз да се затичам към стадата, най-напред отидох до шатрата с провизиите, където трябваше да се намира Хилуя, и отметнах завесата на входа.

— Хилуя? — подвикнах в тъмнината.

— Не, господарю, аз съм Халуя.

— Халуя ли? Какво означава това? Днес твоята прислужница нали каза, че името ти е Хилуя!

— Но прислужницата съм аз. Казвам се Халуя. Какво се е случило? Защо се вика и се стреля?

Жената излезе навън. Вече не носеше фереджето си. Надвесих се над нея и въпреки тъмнината разпознах възрастната бедуинка, с която разговарях предишния ден.

— По дяволите, значи е истина! Каква измама! Веднага влизай обратно в шатрата! Ще останеш тук, докато се върна.

С тези думи я побутнах да влезе вътре и тичешком излязох от лагера. Там бяха запалили факли, направени от палмово лико. Пламъците осветяваха голяма бъркотия от безцелно тичащи насам-натам хора.

— Рух? Имши — Няма я! Изчезнала е! — извика отчаяно шейхът, щом ме видя. — Моята бяла кобила! Аллах да прокълне крадеца и да го изпрати в най-дълбоките глъбини на геената!

— Мой жребец враният също изпарил се — изфуча Крюгер Бей, служейки си с немски език. — Дано сатана погубят тоз’ мерзавец!

— Ялла! Ялла! Непременно трябва да погнем разбойниците! Хей, мъже, на конете!

Шейхът понечи да се метне върху най-близкостоящия кон, но аз го задържах за ръката.

— Уакиф — стой! Почакай! Не бива да преследваме крадците само с конете, а и с разума си. Кой ги видя?

— Аз — обади се един от мъжете. — Пръв изскочих от лагера, и тъкмо когато изтичах между последните шатри, те минаха в галоп покрай мен.

— Колко бяха?

— Двама ездачи и три коня. На третото животно, което беше по средата, имаше закрепен някакъв вързоп.

— Сигурно е била Хилуя. В каква посока яздеха?

— Право на изток.

— Тогава незабавно трябва да започнем да ги преследваме, иначе ще ни избягат! — извика шейхът.

— Ако сега тръгнеш подир бегълците, никога няма да си върнеш твоята бяла кобила — подхвърлих аз.

— Да не би да искаш да ги оставиш да ни се изплъзнат?

— Не, но нима ще можеш да ги видиш в тази тъмнина? Моля те да се вслушаш в съвета ми! Ще изчакаме до разсъмване.

— Но дотогава те ще са накрай света!

— Кълна ти се, че няма да ни избягат, но ако препуснеш подир тях сега в тази тъмнина, само ще заличиш или объркаш дирите им така, че няма да успея да ги открия.

— Но как ще ги догониш? Та нали са взели най-бързите ни коне.

— Днес видях на вашето пасище един от най-хубавите хаджини10. Те са по-бързи и от най-бързите коне. Можеш ли да ми кажеш, накъде смятат да се отправят бегълците?

— Че откъде да знам?

— А аз знам. Естествено, че ще искат час по-скоро да продадат Хилуя. Знаеш ли къде ще им се предложи най-добрата възможност и къде същевременно тези разбойници ще се чувстват в най-голяма безопасност?

— В града Тарабулус11 на морето.

— А в каква посока се намира този град?

— Точно на изток.

— И накъде са се отправили бегълците? В същата посока. Ето, сам виждаш, че при определени обстоятелства е по-полезно да преследваш враговете си със своя разум, отколкото с коне. За мене няма никакво съмнение, че те искат да стигнат до Тарабулус на морето.

— Машаллах! Прав си. Могат да подирят спасение само в този град.

— Между нас има ли някой, който много добре да знае пътя дотам?

Моят кабир, който не ми се беше мяркал пред очите след срещата ни с хомрите, пристъпи напред и заяви:

— Аз знам пътя. Впрочем дотам може да се стигне по различни пътища. Всичките са ми известни. Съвсем сигурно е, че разбойниците са избрали най-краткия.

— И аз мисля така. Най-добре ще е, ако можехме да заобиколим малко и да ги изпреварим, за да изчакаме пристигането им.

— Можем. Хаджините са по-бързи от конете им.