Аллах ил Аллах!

Не можахме да продължим този странен разговор, понеже стигнахме до една голяма шатра, където ни очакваше шейхът. Тя бе украсена далеч по-богато от другите шатри. Няколко копия бяха забити в земята пред входа и на тях бяха окачени лъкове, колчани със стрели и щитове като знак, че там бе жилището на повелителя на новия лагер. В същия момент шейхът пристъпи до моя кон, хвана юздите му и каза:

— Слез, ефенди, и заповядай в моята бедна шатра! Тя е твоя собственост, твоя и на слугата ти.

Скочих от седлото.

Тогава килимът, който закриваше входа на шатрата, бе отметнат настрани. Една наполовина забулена жена излезе навън. Върху кръгъл поднос тя носеше сол, една фурма, парче хляб, месен без мая, както и малък съд с вода.

— Пий с мен!

С тези думи шейхът отпи глътка вода, а аз изпих останалото. После получих половината фурма и половинката от хляба, който бе топнат в солта. Шейхът изяде другата половина от фурмата и хляба.

Така станах гост на арабина, който от този момент нататък според обичаите на страната беше длъжен да направи за мен всичко, което бе по силите му. Естествено Халеф също се включваше в това гостоприемство.

С полковника се разделихме, понеже той живееше отделно в собствената си шатра.

Влязохме в шатрата на шейха. Тя имаше едно-единствено помещение. Обикновено не е така, а има и още едно отделно помещение за обитателите от женски пол. Ала шейхът беше достатъчно богат, за да си позволи друга шатра за своя харем.

Върху пода бяха разстлани килими и рогозки, а наоколо се виждаха нахвърляни възглавници. Насядахме, а споменатата жена започна да ни обслужва.

Отначало имаше само толкова храна, колкото да задоволим глада си. По-късно щяха да заколят една овца и да я изпекат на шиш. Едва след като печеното станеше готово, щеше да се започне същинското ядене.

Скоро нашият домакин стана и ни помоли да му разрешим да излезе, защото трябвало да даде своите разпореждания за вечерята. Останахме сами. Откакто Крюгер Бей ме беше познал, Халеф не беше успял да вземе думата. Но сега той се зае здравата да наваксва пропуснатото и се впусна в какви ли не многословни изрази на своето учудване и задоволство, че всичко се бе наредило толкова добре, и че са ни посрещнали и приели тъй радушно! После той взе да ме разпитва за Крюгер Бей и аз трябваше да му разкажа за нашата среща навремето.

— Но нали каза, че този бей произхожда от страната, която е и твоя родина?

— Да, той е немец.

— Учудвам се, че един немзи, един неверник, заема толкова високо служебно положение в страна, която принадлежи на истински правоверни.

— Той не е повече неверник в твоя смисъл на тази дума.

— Какво искаш да кажеш?

— Приел е учението на твоя Пророк.

— Машаллах — Божие чудо! Какво чуват ушите ми! Значи е станал правоверен син на Пророка! А аз го смятах за гяур и то само заради носа му.

— Заради носа му ли?

— Да, сихди! Той е тъй червен, че това ме наведе на мисълта, че обича напитките, забранени от Пророка. А никой правоверен привърженик на Корана не нарушава тази забрана.

Е, що се отнасяше до тази точка, то и аз самият не можех да вярвам в „правоверността“ на моя доблестен съотечественик, ала мъдро се въздържах да призная пред Халеф съмненията си.

— Сихди, няма ли да последваш примера на този мъж и също тъй да прегърнеш учението на Пророка? — добави той назидателно. — В лицето на този бей сам виждаш какво може да направи Корана от един някогашен роб на хмела и ечемика.

Аха! Халеф отново бе обзет от своята идея-фикс и лесно можеше да се предвиди, че нямаше тъй скоро да изостави тази тема на разговор. Предпочитах да не се излагам на подобна опасност и станах от мястото си, за да направя една обиколка из дуара преди вечеря. Ала още не бях успял да изляза от шатрата, когато Халеф подвикна след мен с глас, в който си личеше сигурността му в крайната победа:

— И въпреки всичко ще те накарам да смениш вярата си и да прегърнеш учението на Пророка, все едно дали искаш или не!

Втора глава Една странна венчавка

Бавно закрачих по „уличката“ между двата реда от шатри в посоката, откъдето бяхме дошли. Нямаше как да не се сетя за туарега и за красивата девойка, която бях зърнал макар и за миг. Неволно се насочих към шатрата, където живееше туарегът.

Все още не бях стигнал до нея, когато отстрани измежду шатрите изникна женска фигура и махна с ръка. Дали този знак се отнасяше до мен или до някой друг?

Огледах се. Наблизо не се виждаше жива душа. Следователно нейният знак бе предназначен за мен.

Последвах жената без това да бие много на очи. Видях я да се отправя към храсталаците зад дуара и после да изчезва между тях. Предпазливо се огледах наляво и надясно и също се насочих натам.

Жената беше спряла и ме чакаше. Беше махнала фереджето си, тъй че можах да видя лицето й. Беше лице на старица с безброй бръчки, но все пак не правеше отблъскващо впечатление. Сигурно на млади години тя е била красива и желана от много мъже. Сега чертите на лицето й издаваха страх и тревога.

— На мен ли помаха с ръка? — попитах я, когато се озовах при нея.

— Да, сихди, не ми се сърди!