Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

- Не, почакайте - помоли се Нина. - Това гърне е неве­роятно ценен артефакт. Ако го отворите, може да го унищо­жите. - Тя погледна към Бъркли. - Лоугън, не може просто да гледаш безизразно. - Тя знаеше, че го е жегнала, на лице­то му се изписаха смесени емоции, но той не отвърна нищо.

- Плаща ли ти достатъчно, за да не направиш нищо?

- Доктор Бъркли знае кога се извършва добро дело - каза Озир, докато Крали разгъваше малка масичка и поста­вяше гърнето върху нея. После извади оборудването си от едно куфарче. - Жалко, че вие не го разпознахте. Ако не ме бяхте предали, пак щяхме да се озовем заедно в тази стая - само че вие щяхте да ръководите операцията, а не да бъдете пленничка.

Шабан държеше Нина, Еди и Мейси на мушка, двама от войниците му се присъединиха към него с вдигнати МР7. Всички останали наблюдаваха сърбина, който се занимава­ше с гърнето. След като извади няколко малки шишенца с безцветни течности, няколко колби и портативен микроскоп, той огледа гравирания капак и използва метален шперц, за да почисти черната гума, която го запечатваше. След това погледна очаквателно Озир, който кимна с глава.

Крали завъртя внимателно капака. Двете древни парче­та керамика изскърцаха едно в друго… и след като с леко пропукване последните остатъци от печата се счупиха, ка­пакът леко се повдигна.

- Ох, мамка му - сбърчи нос Еди, когато в стаята се раз­несе ужасна миризма. - Мирише така, сякаш последната му храна е бил кебап!

Нина потисна отвращението си.

- Това все пак означава, че е бил запечатан добре. Съдър­жанието се е запазило през всичките тези години.

Крали използва малко фенерче, за да изследва съдържа­нието на канопа. Вътре нещо проблесна. Той напълни три от шишетата и използва пипета, за да изтегли малка проба от тъмната каша. Вкара я в тестовата колба и добави съдър­жанието на последното шише.

- Това ще ни отнеме няколко минути - каза той на Озир и запечата колбата. - Ако вътре има някакви спори, тестът ще покаже.

- Да уплътним времето в такъв случай - отвърна Озир. Той махна с ръка на един от войниците. - Отвори саркофага.

- За Бога! - извика ужасено Нина. - Нещата стават все по-зле! Какво смяташ да правиш, да аутопсираш мумията ли?

- Това ли те притеснява най-силно? - попита Мейси, без да сваля очи от оръжията.

Също като канопите, ковчегът беше запечатан с дебел слой черна смес от гума и минерална смола. Един от хората на Озир носеше малък циркуляр, който използва, за да раз­реже защитния слой. След него вървеше друг мъж, понесъл инструмент с абразивна глава, който използва да изстърже пломбата край разреза.

Приключиха за няколко минути.

- Отворете го - заповяда Озир. До саркофага се прибли­жиха други двама мъже, монтираха по един крик от всяка страна и вкараха стоманените клинове в разкрилия се под капака отвор.

- Готови сме, господине - обяви единият мъж.

Озир погледна удовлетворено Нина и кимна.

- Действайте.

Четиримата мъже заработиха с криковете. Металът изскърца, печатът се пропука и се нацепи. Единият клин се изплъзна и нащърби метала, а Нина примижа при вида на повредата.

- Хайде де! - излая нетърпеливо Шабан. - По-силно!

Мъжете удвоиха усилията си, опитвайки се да повдиг­нат тежкия капак. От саркофага се разнесе по-дълбоко стържене и внезапно капакът се отвори. Те свалиха с пъшкане сребърната фигура на Озирис от криковете… разкривайки друга фигура във вътрешността.

Но това не беше скулптура. Беше самият Озирис.

Или поне онова, което беше останало от него. Тялото беше мумифицирано, обвито плътно в обезцветен саван, със сгънати върху гърдите ръце. Главата му беше покрита с по­гребална маска, среброто и златото бяха оформени според чертите на лицето му. За разлика от прочутите погребални маски на Тутанкамон и Псусенес, тази беше изненадващо скромна, липсваха богатите украшения за глава. Ако маска­та представляваше точен образ на мъртвия владетел, то Ози­рис беше притежавал изненадващо младежки вид за толко­ва могъщ и почитан човек.

Всички се наведоха да погледнат, дори Крали се откъсна от работата си, за да надникне. Вдлъбнатината, в която ле­жеше тялото, напълно отговаряше на формата му и беше само с около сантиметър по-широка. В солидния метал на капака също беше оформена идеална извивка.

Озир погледна към човека, от когото беше взел името си.

- Озирис - прошепна той. - Богьт-цар, дарителят на веч­ния живот…

- Прозвуча така, сякаш наистина го вярваш - подигра му се Нина.

- До преди месец не смятахте ли и вие, че Озирис е само един мит? - възрази той. - Може би тук има повече истина, отколкото и двамата сме предполагали.

- Не и вашата версия на истината. Имам предвид онази, която пробутвате на своите последователи.

- Кой може да каже дали моята версия на историята на Озирис не е по-вярна от всички останали? - рече подигра­вателно Озир. - Всъщност, това дори я потвърждава. - Той посочи мумията. - Аз открих гробницата на Озирис, защо­то това е съдбата ми. Доказва, че духът му наистина е в мен. Не сте ли съгласна?