Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

- Защото е по-добре да слушам него, отколкото разни плачещи бебета, караниците на семейство Локхърн или на­дутата до дупка музика на онзи маймуняк от долния етаж. Мразя този апартамент. - Тя притисна крака към гърдите си и облегна брадичката на коленете си. - Мразя тази сграда. Мразя този квартал. Мразя цялото проклето предградие! - Блисвил, Куинс, беше вклинен между магистралата Лонг Айлънд, едно гробище и малка мръсна река, покрай която се издигаха порутени индустриални сгради, и носеше възможно най-неподходящото име на света21.

Еди намери дистанционното и намали звука.

- Стига де, Куинс не е чак толкова зле. Вярно, че не е Манхатън, но поне се намира в Ню Йорк. - Той се опита да се пошегува: - Можеше да е по-зле; можеше да ни се нало­жи да се преместим в Ню Джърси.

Шегата не се получи.

- Никак не е смешно, Еди - изръмжа Нина. - Животът ми е пълна гадост. - Тя погледна към писмото, което леже­ше на масата. - Тази сутрин получих поредния отказ, който мога да прибавя към останалите сто и седемнайсет. С кари­ерата ми е свършено: Далтън и останалите копелета се по­грижиха за това. Направиха ме за смях! Всеки път, когато изляза навън, имам чувството, че хората ме гледат и си мис­лят: „Хей, това е оная луда кучка, дето реши, че е намерила Райската градина”. Никой не ме взима на сериозно.

- На кого му пука какво мислят хората? - изфуча Еди. - Не ги познаваш, повече едва ли ще ги видиш, как­во ти пука? Днес някакъв смотаняк от Пето авеню се по­дигра на Грант, но това въобще не му развали деня. Или живота.

- Между мен и него има разлика, Еди - каза Нина. - Той е кинозвезда милионер. Аз съм… Аз съм едно нищо.

- Недей - рече твърдо Еди. - Не започвай пак. Ти не си “нищо” и го знаеш много добре. Освен това се погрижихме за президента Далтън. Съсипахме го. Трябваше да подаде оставка, вече нищо не може да ни направи.

- И без това направи достатъчно. - Последва продължи­телна въздишка, на лицето ѝ отново се изписа отчаяние. - Повече никога няма да работя като археоложка.

- Напротив, ще работиш.

- Няма, Еди.

- Мили Боже, нали аз трябваше да бъда песимистът тук! - Той отвори хладилника и видя празно място там, където би трябвало да има бутилка. - Купи ли мляко?

- Не, забравих.

- Какво? - Той затвори с трясък вратата. - Как така си забравила? Нали ти оставих бележка.

- Не съм излизала навън.

- Не си… - Той разпери ръце. - Има магазин зад ъгъла, но ти не можеш да си вдигнеш задника и да се разходиш дотам, защото трябва по цял ден да седиш тук, обзета от апа­тия, и да гледаш телевизия?

- Не ме е обзела апатия - отвърна Нина и в очите ѝ про­блесна гняв. - Да не мислиш, че тази ситуация ми е приятна!

- Знам, че на мен не ми е приятна.

Тонът на гласа му не ѝ хареса.

- Какво би трябвало да означава това?

- Означава, че не искам да виждам жена си депресирана!

- И какво очакваш да направя? - отвърна тя и се изпра­ви. - Отнеха ми всичко. - Тя махна с ръка към телевизора, където се появи поредната реклама на откриването на Вели­кия сфинкс. - И сега разни търсачи на сензации ми натри­ват носа. Това не е истинска археология, това са циркаджийски номера! И аз не съм единствената, която мисли така. Роджър Хогарт се обади. Мислел да отиде в ООН и да каже на Морийн Ротшилд какво мисли, но е възпрепятстван, така че ме помоли аз да отида вместо него.

- А ти какво му каза?

- Казах “не”, разбира се.

- Какво? - Нина не за пръв път му се оплакваше от еги­петските разкопки и на него му беше писнало от тях. - По дяволите, Нина! Щом те дразни толкова много, защо не на­правиш нещо по въпроса?

- Какво например?

- Например да кажеш на Морийн Ротшилд, че от нея нищо не става! Спри да се самосъжаляваш и да ми се оп­лакваш всеки път, когато пуснат проклетата реклама. Опла­чи се на нея! Имаш възможността, иди в ООН и кажи на тая стара чанта право в очите какво мислиш за цялата тази про­стотия!

- Добре - сопна му се Нина, с надеждата, че ще го нака­ра да млъкне и ще ѝ се махне от главата. - Ще се обадя на Роджър и ще му кажа, че съм си променила мнението.

- Хубаво! Най-после! - Той се отпусна тежко на дивана до нея и пружините изскърцаха. След няколко мълчаливи секунди я погледна. - Извинявай, не исках да се ядосвам. Изобщо не обичам да те виждам такава.

- И аз мразя да се виждам такава - отвърна тя и се пре­мести до него. - Просто…

- Разбирам. - Той я прегърна през раменете. - Но знаеш ли какво? Двамата сме добър екип. Все някак ще се справим.

- Щеше да ми е по-лесно, ако прекарваш повече време вкъщи. И без това нещата са зле, а на всичкото отгоре рядко прекарвам някоя вечер със съпруга си! Тук сме само аз и „От местопрестъплението: Маями”. - Тя махна с ръка към екра­на на телевизора. - Виждам те толкова рядко, че вече започ­вам да изпитвам, ъ-ъ-ъ… привързаност към Дейвид Карузо.

- Какво? Добре, явно наистина трябва да прекарвам по­вече време у дома. - Той изпухтя и я шляпна по врата. - Виж, ще поговоря с Чарли. Може пък да има някои клиенти, кои­то предпочитат нощем да си остават у дома.

- Тогава няма да имат нужда от бодигард, нали? Освен това парите ни трябват.