Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

Искаш да кажеш, че най-много ти се мазнеше, помис­ли си Нина, но премълча.

- А той прие ли идеята за тоталното опорочаване на принципите на археологията? Това също ли беше част от презентацията му?

- Какво имаш предвид?

- Имам предвид избързването и пренебрегването на на­учните практики, за да може телевизията да се сдобие с по-висок рейтинг.

- Ти си последният човек, който може да ми говори за „пренебрегване на научните практики”, Нина - сопна ѝ се Ротшилд. - Тоталното ти незачитане на правилата беше ос-новната причина да те уволня, забрави ли?

- Не става въпрос за мен. - Нина едва сдържаше гнева си. - А за това, че АСН се продава! Тя беше създадена да защитава тези открития, не да ги експлоатира!

- А, сега разбирам, защо си дошла. - Тънките устни на Ротшилд се разтегнаха в презрителна усмивка. - Това е някакъв отчаян опит да се реабилитираш пред себе си, нали? Искаш да удариш с юмруци по стените на храма на своите потисници, за да убедиш себе си, че си права, а всички останали грешат? - Тя се изправи и се облегна на бюрото, навеждайки се напред. - Откажи се! Независимо какво си мислиш, ти не си незамени­мото сърце на АСН - организацията работи перфектно и без теб. Всъщност дори по-добре. Знаеш ли колко наши служите­ли са загинали, откакто те няма? Нито един!

Нина си пое рязко дъх.

- Това беше много подло, Морийн - каза тя през зъби.

За миг изражението на Ротшилд показа, че дори тя е осъзнала, че е прекалила. Но този миг отмина бързо.

- Ти каза, Нина, че си дошла и смяташ да се задържиш тук. Според мен за всички е най-добре да си идеш. А най-добре ще е повече да не се връщаш.

Нина се изправи и сви юмруци, за да не види Ротшилд треперенето на ръцете ѝ.

- Онова, което правиш в Египет, е обида за професията и ти го знаеш много добре.

- И двете знаем коя е истинската обида за професията - възрази Ротшилд. Нина я погледна с омраза, отвори вратата и излетя от офиса. Отдясно на сградата на ООН имаше малък парк; Нина профуча край него, а двайсет минути по-късно гневът продължаваше да бушува в гърдите ѝ. Изпит­ваше някакво перверзно удоволствие от него - знаеше, че щом утихне, на мястото му ще се възцари отчаяние, по-дълбоко от всякога.

Но тя знаеше, че не може да го поддържа безкрайно. Пое си дълбоко дъх, извади телефона си и се обади на Еди. За нейна огромна изненада телефонът му беше изключен, вместо да бъде прехвърлен на гласова поща. Странно. Еди ни­кога не изключваше телефона си.

Това беше достатъчно да угаси гнева ѝ и тя усети как отчаянието бавно запълва мястото му. Единственото, кое­то искаше, беше да се прибере у дома. Тя зави на запад по 42 улица и тръгна към станцията на метрото. Някъде по средата на пътя телефонът ѝ иззвъня. Мислейки си, че е Еди, тя бързо го извади, но на екрана беше изписан непо­знат номер. Първоначално се поколеба, но после реши да отговори.

- Нина ли е на телефона? - разнесе се глас с джърсийски акцент.

- Да?

- Обажда се Чарли, Чарли Брукс. Шефът на Еди.

- О, здравейте - каза тя. - Как сте?

- Добре, благодаря. Вижте, опитвам се да се свържа с него, но телефонът му е изключен. Той с вас ли е? Трябва да говорим за един нов клиент.

- Не, не е с мен. И аз се опитвам да се свържа с него.

- Така ли? Хм. Не му е присъщо да изключва телефона си, когато не е на работа.

- Не е ли с Грант Торн?

- Не, чак довечера. Вижте, ако се чуете с него в близкия един час, кажете му да ми се обади. В противен случай ще дам работата на едно от другите момчета.

- Ще му кажа. - Тя прекъсна връзката. Щом Еди не е на работа, тогава какво правеше и защо телефонът му беше из­ключен? Освен това… защо ѝ беше казал, че ще бъде с Грант Торн цял ден?

През афектираното ѝ съзнание преминаха всевъзможни сценарии. И нито един от тях не беше добър. Дали не праве­ше нещо, за което не искаше тя да разбира? Последните ня­колко месеца не се отразиха добре на връзката им. Дали си нямаше някоя друга?

Тя разтърси глава, отказвайки да го приеме. Еди не би ѝ го причинил.

Дали?

Тя стигна до станцията Гранд Сентръл и хвана метрото за Куинс, поемайки по тъжния път към Блисвил. По пътя телефонът ѝ звънна веднъж - не обаждане, а текстово съоб­щение. Еди. Кратък, както винаги.

„Извинявай, имам работа. Ще звънна после. Как мина в ООН? Целувки, Еди”.

- Страхотно мина - въздъхна Нина.

*

Черната лимузина „Кадилак” прекосяваше центъра на Манхатън.

- Почти стигнахме, господин Торн - обяви шофьорът.

- Добре - отвърна Грант. Той беше облякъл официалния костюм, който беше купил предишния ден. Разхлаби яката си с пръст. Беше ужасно напрегнат, съвсем различен от оби­чайния, самонадеян Грант, когото всички познаваха.

- Добре ли сте? - попита Еди.

- Да, да, чудесно. Но, знаеш ли, това е голяма работа. По-голяма от наградите „Пийпълс чойс”.