Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

- Хубаво. Защото аз имам приятели. Имам… - Тя се за­мисли и лицето ѝ се смръщи, докато обмисляше отговора. - Имам Пайпър.

- Която се премести в Сан Франциско.

- Мат! Мат Трули ми е приятел!

- Не си разговаряла с него от месеци.

- Но си остава мой приятел! Освен това Лола! - добави Нина, размахвайки триумфално ръка. - Лола ми е приятел­ка. Всъщност двете ще вечеряме заедно утре. Така че, да, имам приятели.

- Никога не съм твърдял, че нямаш! Защо го приемаш толкова навътре?

- Защото… защото има нещо друго, което ме потиска - призна тя. - Почти всичките ми приятели са археолози или историци. И тъй като медиите ме направиха на пух и прах, те се държат с мен така, сякаш съм радиоактивна.

- А може би въобще не са били истински приятели - каза ѝ Еди. - Защо веднага предположи, че сутринта съм се срещал с приятелка? Какво, да не би - ха! - да не мислиш, че имам любовница?

- Не, просто… - Главата ѝ клюмна. - Това щеше да е идеалният завършек на този ужасен ден. Просто си го по­мислих и повече не можах да си го избия от главата. Ти си непрекъснато навън, а аз… ами, напоследък не съм особено приятна компания. Пък и нали се сещаш, не сме правили секс доста отдавна.

- Пет дни е „отдавна”?

- Оженихме се скоро - би трябвало да правим секс на всеки пет минути! - Тя се отпусна на дивана. - Господи. След всичко, което ни се случи, си мислех, че поне бракът ни ще бъде онова идеално нещо, което да ни помогне да пре­живеем трудностите. Но…

- Нали не си размислила? - попита загрижено Еди.

- Не, Боже, не. Просто… съвсем не е такъв, какъвто си мислех. Какъвто се надявах, че ще бъде.

- Бракът е като живота, така мисля. Нещата винаги се променят и човек се адаптира към тях. Има една поговорка сред военните - не знам кой я е казал, Наполеон или някой друг: “Никой план не оцелява след сблъсъка с врага”.

- Казал го е фелдмаршал Хелмут фон Молтке - попра­ви го Нина, спечелвайки изненадан поглед от съпруга си. - Но ако бракът е план, кой тогава е врагът?

- Всеки и всичко извън тази стая.

- Мразя тази стая.

- Добре де, далеч от този диван.

- И на дивана не съм голяма почитателка. - Двамата се засмяха.

- Добре, виж какво - каза Еди, - не се срещам с друга жена. Разбрах какво е да си от другата страна, докато бях женен за София. Не се тревожи за това. Нито за каквото и да е друго. Утре се забавлявай добре с Лола и се разтовари от проблемите. - Той махна с ръка към купчината пари. - Ако Грант пак ме помоли да му купя портокалов сок, току виж сме успели да си позволим да отидем на почивка.

- Хубаво ще бъде. На някое екзотично място.

- Египет? - По телевизията течеше поредната реклама за отварянето на Сфинкса - събитието щеше да се излъчи на живо след три дни.

Той я целуна по бузата.

- Да видим какво ще ни донесе утрото, става ли?

3.

Въпреки поредния махмурлук, Нина се чувстваше така добре, както не се беше чувствала от доста време насам. Дори самата мисъл, че ще прави нещо извън обичайната де­пресираща рутина, ѝ беше подействала като искра; след като Еди излезе с друг клиент в града, тя реши да последва при­мера му и да се разходи из Манхатън, преди срещата с Лола.

Намери бележката, която Лола ѝ беше дала, и отново провери адреса на галерията. Над него беше записано съоб­щението на Мейси Шариф, за което съвсем беше забравила. Не си спомняше името ѝ; стажантката сигурно беше започ­нала работа в АСН след напускането ѝ.

Спомни си думите на Лола, че Мейси вероятно има про­блеми с египетската полиция и почти се отказа да се зани­мава с нея, но подтиквана от новооткритото си желание да се занимава с нещо, тя внезапно реши да ѝ се обади. Най-близката станция на метрото се намираше на петнайсетина минути пеша, затова реши да ѝ звънне, докато се придвиж­ва към нея. Излезе от апартамента и още докато слизаше по стълбите, започна да набира номера.

- Ало? - разнесе се мъжки глас.

- Здравейте - каза Нина, готова всеки момент да натис­не бутона за прекъсване на разговора. - Мога ли да говоря с Мейси Шариф?

Колебание, следвано от предпазлив въпрос:

- Кой се обажда?

- Казвам се Нина Уайлд. Оставила ми е съобщение да я потърся.

От другия край на линията се чу приглушен шум - мъжът беше закрил говорителя с ръка. Последва размяна на реплики с някой друг, дочу се развълнуван вик. Нина повдиг­на вежди. Явно тази Мейси много искаше да разговаря с нея.

Последва изтракване - телефонът премина в други ръце.

- Ало? Ало! Доктор Уайлд, там ли сте? Настина ли сте вие? - Жената имаше южняшки, леко напевен акцент.

- Да, здравейте - отвърна Нина. Тя излезе на тротоара, заобиколи големия червен пикап „Додж Рам”, паркиран точно пред входа ѝ, и прекоси улицата. - С Мейси ли говоря?

- Да, точно така! Доктор Уайлд, благодаря ви, че се оба­дихте, за мен е истинска чест да говоря с вас! Наистина! Аз съм ваша голяма почитателка!

Почитателка? Нина не знаеше как да приеме думите ѝ. Това не беше някаква шега, нали?

- Ъ-ъ-ъ… благодаря. Оставили сте съобщение в АСН, че искате да говорите с мен?