Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

- Ще помогнеш ли?

- Ще видя какво мога да направя - каза Ейми, този път официално като полицай Мартин от Нюйоркското по­лицейско управление. - Но ще ми трябва време да съоб­щя на всички патрули. Ако те спрат преди това, ще отне­сеш глобата.

Това беше най-малкият проблем.

- Тогава няма да им позволя да ме спрат.

- Ако караш с повече от позволеното… - В гласа на Ейми се промъкнаха подозрителни нотки. - Вече си вдиг­нал скоростта, нали?

- Малко - призна си той, а стрелката на скоростомера бързо прескочи осемдесет.

- Къде се намираш?

- Сто и пета улица… Сто и четвърта… Сто и трета…

- По дяволите, Еди! Не знаеш ли колко е опасно това?

- Ти се погрижи момчетата ти да разберат, че Нина е добрата, а тъпанарите, които я преследват са лошите, ста­ва ли? Чао!

- Значи… - обади се предпазливо Грант, докато приби­раше телефона с едната си ръка, а с другата затягаше пред­пазния колан, - и друг път си карал бързи коли, а?

- Да - промърмори Еди, съсредоточен върху пътя. Уве­реното поведение на ламборгинито му позволяваше да ла­вира безпроблемно между останалите превозни средства; усещането беше като в компютърна игра, но тук и най-мал­ката грешка би означавала не само край на мурсиелагото, но сигурно щеше да нарани или убие и невинни хора.

- Какви, например?

- Последното бързо нещо, което карах, беше едно Ферари 430.

Грант кимна одобрително.

- Яка кола. Твоя ли беше?

- Смяташ ли, че ако можех да си позволя да имам Ферари, щях да работя като бодигард?

- Прав си, човече. Ей, автобус, автобус!

- Виждам го. - Улицата пред тях беше празна поне още две пресечки. Еди изпревари автобуса и ускори. Ламборги­нито безпроблемно подмина стоте мили в час.

Грант въздъхна накъсано.

- Значи това Ферари - грижил си се добре за него, нали?

- Не - отвърна Еди, подсмихвайки се под мустак. - На­право го размазах. - Хлъцването от съседната седалка про­звуча така, сякаш Гранд се опитва да си поеме въздух. - Не се тревожи. Ще се погрижа за твоето Ламбо.

- Нито драскотина, нали?

- Ако се окаже по-голямо от драскотина, ти сигурно няма да си в състояние да се тревожиш за това. - Остави актьора да размишлява върху думите му, а телефонът отно­во иззвъня. - Ще се обадиш ли?

- Еди! - изкрещя Нина в поднесената ѝ от Мейси слу­шалка. - Какво правиш?

- Идвам към теб - чу се гласът му. - Разказах на едно приятелче от полицията какво става и съм тръгнал на юг да те пресрещна. Къде си?

- Движа се нагоре по Парк. - Беше излязла от тясната Двайсет и първа улица на доста по широкото Парк авеню.

- Лошите?

- Точно зад нас са! - извика Мейси.

Не се шегуваше. Светлините в огледалото светеха по-ярко, двигателят на доджа ревеше като разярен бик. През прозорците се подаваха две фигури - гологлавият от място­то до шофьора, Змийската кожа зад него.

И двамата държаха пистолети…

Мейси се просна върху седалката. Телефонът се изплъз­на от ръката ѝ и падна на мръсния под. Разнесоха се равно­мерните гърмежи на револвера и бързото потракване на ав­томатичен пистолет ТЕС-9. В корпуса на таксито се забиха още куршуми. Два улучиха бронираното стъкло, пробивай­ки дупка с размера на юмрук точно до главата на Нина. Още един изстрел и стъклото щеше да се пръсне…

Тя рязко зави наляво, фордът тромаво поднесе и прега­зи мантинелата между дърветата, които разделяха двете платна. Рикардо извика от болка.

Доджьт беше твърде голям, за да премине през пролу­ката и да продължи да ги преследва. Тя изправи колата и на­влезе в насрещния трафик, като се качи върху тротоара, за да избегне опасността от челен сблъсък. След това направи обратен завой и пое на запад.

Пикапът трябваше да направи много остър завой. Задни­цата му поднесе, като запрати Змийската кожа върху задната седалка и без малко не изхвърли гологлавия през прозореца на улицата. Разнесе се скърцане на спирачки, когато огромната кола спря рязко, за да го изчака да се прибере вътре.

Спирането увеличи разстоянието между двете превоз­ни средства. Но не много. Нина започна мислено да оглеж­да картата на Манхатън за нещо, което би могло да ѝ помог­не да дръпне още повече напред, като същевременно обмис­ляше най-прекия маршрут до Еди. През Пета и Бродуей, след това на север по Шесто авеню…

Доджьт поднови преследването, приближавайки се със застрашителна бързина.

*

Ламборгинито зави със свистящи гуми на юг, поглъщайки трикилометровата права на Сентръл Парк Уест. Намираше се в началото на дълго авеню и приближаваше Кълъмбъс Съркъл. Еди лавираше между колите, без да намалява скоростта.

- Ъ-ъ-ъ…, пич - обади се Грант, - ще се наложи да на­малиш на завоя - улицата е еднопосочна. - Придвижващите се на юг по Сентръл Парк Уест коли трябваше да минат по Шейсет и втора улица, последните две пресечки се използ­ваха само от отиващите на север превозни средства.

- Това е моята улица - поправи го Еди. Нямаше време да минава по заобиколен път. Той впери поглед в двете плат­на, които продължаваха напред. Дали щеше да има място?

Трябваше да има.