Ангелският експеримент

— Да кажем, че хората от палатките по-надолу ще останат изненадани — рече Зъба равнодушно и раздели месото и зеленчуците на две отделни купчинки.

Ръч захапа една печена чушка. Беше топла, опушена, крехка — същински рай.

— Ето това се казва обяд — рече тя и притвори очи.

— Струва ми се, че трябва да вземем решение: да продължим ли с търсенето на Макс, или да се опитаме да спасим Ейнджъл — каза Зъба между хапките месо.

— Нали Заличителите казаха, че всички останали са мъртви? Това не включва ли и Ейнджъл и Макс? — попита Ръч и усети как тъгата отново я затиска.

— Не се знае — отвърна Зъба. — Въпросът е това, че Макс я няма, означава ли, че е мъртва? Как са успели да я открият? А Ейнджъл… — Той замълча. — Е, за Ейнджъл сме сигурни, че я заловиха. Чудя се дали все още е жива.

Ръч опря глава на дланите си.

— Не ми се мисли за това.

— Знам. Но какво може… — Той млъкна, присви очи и се загледа в небето.

Ръч заслони очи с ръка и проследи погледа му. В далечината се мержелееха две тъмни точки. И какво толкова? Поредните мишелови.

Тя се облегна назад, бавно дояде последното парче лук и облиза фолиото, в което бяха увити зеленчуците. Зъба трябваше да измисли план — това беше положението.

Той обаче продължаваше да гледа в небето.

Ръч вдигна вежди. Двете точки се бяха уголемили — приближаваха. Сигурно огромни силни мишелови. Или дори орли!

Внезапно Зъба се изправи и извади от джоба си малко метално огледало. Протегна ръка, улови с него последните лъчи на залеза и насочи отражението им навън.

Отрази ги, после спря. Отрази ги пак и отново спря.

Мишеловите се приближаваха и ставаха все по-големи. И определено се спускаха в спирала в тяхна посока.

Дано не са летящи Заличители — помисли си Ръч в пристъп на паника. Беше осъзнала, че са твърде големи и твърде странни за грабливи птици.

И после зяпна. Половин минута по-късно Иги и Газопровода тромаво кацнаха на терасата сред водопад от камъни и прахоляк. Ръч не можеше да отдели очи от тях, толкова щастлива, че я беше страх да си повярва.

— Не сте мъртви — успя да каже.

— Не сме. Вие също не сте мъртви — сопна й се Иги. — Не можа ли първо да кажеш едно „здрасти“?

— Как сте, банда? — каза Газопровода и изтупа праха от косата си. — Нямаше начин да си останем у дома — цялата планина гъмжи от Заличители. Затова решихме да се присъединим към вас. Нямате нищо против, надявам се?

48

На следващата сутрин облякох новия си суичър. Бях изпробвала крилото си — движеше се, макар че беше невероятно отслабнало и наболяваше.

Изпитах облекчение, че тръгвам, че отново ще полетя. Убедена бях, че Зъба и Ръч вече искат да ме убият. Знаех, че бях предала Ейнджъл. Но нямаше как — не можех да постъпя по друг начин. В противен случай бих изневерила на самата себе си.

Честно казано, да не бъда самата себе си понякога ми звучеше доста привлекателно.

Доктор Мартинес ми подаде малка раница.

— Стара е, не ми трябва — побърза да каже, тъй като знаеше, че щях да откажа поредния й опит да ми помогне. — Моля те, вземи я.

— Е, след като ме помоли така учтиво — промълвих, а тя се засмя.

Ела беше впила очи в земята със свити рамене. Аз също избягвах да я поглеждам.

— Ако в някакъв момент имаш нужда от нещо, от каквото и да е, моля те, обади ни се — каза майка й. — Сложих телефонните си номера вътре в раницата.

Кимнах, макар че ми беше ясно, че никога нямаше да прибягна до това. Не знаех какво да кажа, но бях длъжна да измисля нещо.

— Много ми помогнахте — започнах притеснено, — без дори да ме познавате. Щях да загазя, ако не бяхте вие.

Страшно красноречиво, а? Звучах като проклетия Тарзан.

— Ти помогна на мен — отбеляза Ела. — Без да ме познаваш. И пострада.

Повдигнах рамене по онзи типичен за мен начин.

— Така или иначе, благодаря ви. Благодаря за всичко, много съм ви задължена.

— Няма защо — каза майката на Ела и се усмихна благо. — Радвам се, че ти помогнахме. И успех — каквото и да ти предстои.

Кимнах, след което — четете внимателно — и двете ме прегърнаха едновременно. Получи се нещо като сандвич с Макс. Отново се ужасих — очите ми плувнаха в сълзи и замигах трескаво, — но останах в прегръдките им и дори потупах Ела по лакътя (само него достигнах). Ще бъда искрена — усещането беше прекрасно. И в същото време ужасяващо. Нима имаше нещо по-лошо от това да осъзнаваш, че искаш нещо и в същото време да ти е ясно, че никога няма да го притежаваш?

Внимателно се измъкнах от прегръдката и отворих вратата. Навън беше топло и слънчево. Помахах им плахо, като се опитах да изглеждам бодро, и излязох в двора. Бях решила да им направя нещо като подарък. Заслужаваха го.

Дали ме смятаха за откачена? Как ли изглеждахме — аз и ятото — в очите на нормалните хора? Нямах представа, а и нямаше време да се чудя.

Наместих суичъра и раницата. Обърнах се. Ела и майка й ме гледаха с широко отворени любопитни очи.