Ангелският експеримент

— Иха-а-а! — извика Газопровода и така плесна ръката на Иги, че го стресна.

Усмихнах се — толкова ги обичах и исках да са щастливи. Отвътре обаче се чувствах сякаш в гърдите ми зее черна дупка. Днес бях убила човек. Може би собствения си брат. Предстоеше ни да научим повече за миналото си, може би да намерим обяснение за онова, което се беше случило с нас… Не бях сигурна, че го искам. При това не само защото не бях успяла да разбера кои са моите родители.

Всичко това обаче беше без значение, нали? Тези тук бяха моето семейство. Бях длъжна да се опитам да сбъдна мечтите им.

Дори и с цената на живота си.

Доста късно през нощта, може би дори рано на следващата сутрин, опитах да поговоря с Гласа. Може би — току-виж — благоволеше да ми отговори.

Искам да те попитам две неща, става ли? Само два въпроса. Не, нека бъдат три. Така. Къде са моите майка и баща? Защо само за мен няма никакви документи? Защо ме мъчи това ужасно главоболие? И кой си ти? Враг, затворен в главата ми? Или приятел?

Гласът отговори без забавяне.

Това са повече от три въпроса, Макс. Понякога дали някой е твой приятел, или враг зависи единствено от гледната точка. Ако все пак държиш да знаеш, гледам на себе си като на твой приятел, добър приятел, който много те обича. Никой не те обича повече от мен, Максимум. Но искам да знаеш още нещо. Въпросите задавам аз, не ти. Ти си тук просто… — тук Гласът дори изхихика, — просто, за да ме повозиш. За невероятното, неописуемо яко возене35.

ЕПИЛОГ

Нищо на света не може да се сравни с това да полетиш рано, да речем, в около шест часа сутринта.

На четири и половина километра над земята все още различавах цветовете на колите, които пъплеха по магистралата Ню Джърси под нас. Беше страхотно отново да се нося във въздуха, да махам с криле и да раздвижвам скованото си тяло. Бяхме се пръснали в небето, така че крилете ни да не се докосват, и се усмихвахме без причина. Щастливи, че сме заедно тук горе, далеч над света, който пазеше загадката и болката ни.

Тото явно харесваше вятърът да роши козината му, а и очевидно височината все още не пречеше на дишането му. Знаех, че другите се вълнуваха, че ще се запознаят с родителите си. Знаех също, че щях да остана неотлъчно с тях до края.

Зъба погледна към мен. Лицето му беше спокойно и безизразно, въпреки че вълнението си личеше дори и в перата му. Усмихнах му се, а тъмните му очи светнаха.

Зъба. Трябваше да помисля за него.

Аз. Трябваше да помисля и за себе си.

Във Вашингтон ни очакваше или невероятно вълнуващо приключение, или сърцераздирателна трагедия. Иги беше на мнение, че срещата с родителите им щеше да ни осигури безопасност, свобода и радост. Аз не бях толкова наивна.

Знанието е тежък товар, Макс — продължи Гласът. — Може да ви помогне, но може и да ви изложи на опасност, с каквато не сте се сблъсквали досега.

Не думай. Но трябваше да го направя.

Макс… Твоята мисия е нещо повече от това да намериш родителите на ятото. Съсредоточи се върху спасяването на целия свят, не само на приятелите си.

Опънах криле и дълго, дълго се реех с вълна топъл въздух. Сякаш се носех на облак — нямате представа какво е чувството. Ще ми се да можехте да опитате с мен. Може би следващия път.

Знаеш ли, Глас — помислих накрая, — приятелите ми са моят свят.

www.maximumride.com

Помните ли какво ви казах в самото начало?

Сега ви давам право на избор.

Можете да оставите книгата — но така ще научите само част от цялата история.

Потърсете нещо повече на други места.

Ако се разровите достатъчно надълбоко, може дори да станете част от нея.

Мрежата от отговори ви очаква.

Ако намерите портала.

Внимавайте.

И да не кажете, че не съм ви предупредила.

— Макс