Ангелският експеримент

— Изведи ги навън! — извиках на Зъба, без дори да го поглеждам, а след това побързах да се тръшна с цялата си тежест върху гърдите на Ари.

Усещах ударите на сърцето си, които помпаха адреналин по цялото ми тяло, за да ме превърнат в Супермомиче. Спомних си колко лошо беше пребил Зъба на плажа — при това го беше сторил с удоволствие.

Опита се да се изправи. Дишаше с хриптене, като едро животно, болно от пневмония. Опита се да ме отмести. Стиснах главата му с две ръце и изкривих лице от ярост.

Той обаче успя да се измъкне. Беше бърз, далеч по-бърз от мен.

Нанесе пореден удар и ми се стори, че едно от ребрата ми се спука. Щеше да размаже всяка частица от мен. Защо ме мразеше толкова? Защо изобщо Заличителите ни мразеха?

— Да, Максимум, приятно ми е. И смятам да продължи доста дълго.

Чувствах се като боксова круша, но нямаше какво да направя по въпроса. Не можете да си представите болката и страданието, нито пък силата или яростта, с която Ари удряше.

Единственото, поради което все още не ме беше смазал, беше хлъзгавият под на тунела и слузта, по която стъпваше.

Неочаквано отново загуби равновесие, а аз съзрях в това някакъв минимален шанс.

Ритнах го отново, този път в гърлото. Здрав, мощен ритник.

Той се задави и полетя към земята. Хвърлих се върху него, сграбчих го за главата и двамата паднахме заедно като на забавен кадър. Беше огромен и тежък и се сринахме като грамада. Бам! Гърба, главата… Не го пусках. Той удари врата си в твърдата стена на тунела. Чу се ужасяващо изхрущяване, от което стомахът ми се сви — усетих вибрацията от него през ръцете си. Двамата се спогледахме ужасени.

— Ти ме нарани истински — изхриптя той дрезгаво с ужасена изненада в гласа. — Аз не бих ти причинил това. Не и по този начин.

Главата му увисна, той подбели очи и се отпусна неподвижно.

— Макс? — Иги се опитваше да звучи спокойно. — Какво стана?

— Аз… аз… — заекнах, седнала върху мощните гърди на Ари, с главата му в ръцете си. — Май му счупих врата.

Преглътнах тежко и почувствах, че ще повърна.

— Мисля, че е мъртъв.

131

Чухме ядосани гласове и тежки бързи стъпки по стъпалата над нас.

Нямаше време да мислим и да се опитваме да оправдаем случилото се току-що.

Отскочих от безжизненото тяло на Ари и хванах Ейнджъл за ръка. Тя се хвана за Иги и побягнахме напред, а Ръч и Газопровода ни следваха по петите. Цялото тяло ме болеше, но не спирах. Препусках с всички сили — колкото ми бяха останали. От Зъба и останалите мутанти нямаше и следа — бяха дръпнали доста напред.

— Във въздуха! — извиках аз и пуснах ръката на Ейнджъл.

Тя на мига скочи над мръсната вода, разпери криле и ги размаха мощно. Маратонките й докоснаха водата, но тя набра височина и полетя напред в тунела. Белите й криле се открояваха в тъмнината. Газопровода я последва с пребледняло уплашено изражение, а Иги излетя след него.

Зад мен прогърмя глас:

— Той ми беше син!

Огорченият вик на Джеб отекна жално между каменните стени и ме връхлетя от всички страни. Задъхах се. Наистина ли бях убила Ари? Аз ли причиних смъртта му? Всичко това ми се струваше нереално — канализацията, документите, мутантите, той… Дали не беше сън?

Не. С болезнена яснота осъзнах, че съм будна, че съм аз, че съм тук, сега.

Обърнах се и изгледах Джеб, човека, който едно време беше моят герой.

— Защо ни причиняваш това? — извиках с пълно гърло. — Каква е тази игра? Това изпитание? Виж какво направи!

Джеб ме погледна и аз ясно си спомних времето, когато ми беше като баща — единствения човек, на когото вярвах. Кой беше онзи мъж? И кой беше този пред мен?

Внезапно поведението му се промени напълно. Вече не викаше.

— Макс, искаш да научиш тайните на живота, но това не става по този начин. За никого, дори и за теб. Аз съм ти приятел. Не го забравяй.

— Вече съм го забравила! — извиках аз, обърнах се и го изоставих зад себе си.

— Надясно! — извиках на Ейнджъл.

Тя ме послуша и грациозно зави в един по-широк тунел.

Последвах я, но за малко не се ударих в стената — бях завила твърде късно. Чух един последен, вцепеняващ вик. Джеб отново беше променил тона си — сега крещеше гневно. Представих си лицето му, почервеняло като знак „стоп“.

— Уби собствения си брат!

132

Ужасяващите думи на Джеб не спираха да кънтят в главата ми, като всеки следващ път осъзнавах смисъла и последствията от тях все по-ясно. Уби собствения си брат. Възможно ли беше да е истина? Как така? Или беше поредното представление? Част от изпитанието?

Някак успяхме да стигнем до улицата, където ни чакаше Зъба. Чувствах се изтощена, все едно ме беше блъснал камион, но се насилих да продължа. Спомних си листовете в джобовете ми. Имена, адреси, снимки… на родителите ни?

— Къде са останалите деца? Мутантите? — попитах Зъба.

Нещата се случваха с такава скорост, че ми беше трудно да ги овладея, но трябваше да го направя. Нямах избор.

— Момичето с крилете ги отведе — вдигна рамене той. — Каза, че не иска да остава с нас. Беше твърдо решена. Да ти звучи познато?