Ангелският експеримент

— Ами да. И той не ни е подвеждал досега, нали?

Най-сетне стигнахме края.

— Готово — казах, а сърцето ми заби учестено.

— Пред теб има стена — съобщи Иги.

Протегнах ръка в тъмнината и пръстите ми докоснаха стената на половин метър пред мен. После напипах врата, а след това — и дръжката й.

— Врата — казах. — Може би пак ще имаме нужда от теб, Иги.

Завъртях дръжката просто за проверка и — о, чудо! — тя поддаде.

Притихнахме. Вратата се отвори докрай без звук и отвътре ни лъхна свеж хладен въздух. След отблъскващата гнусна смрад в каналите, това беше прекрасно.

Спомних си как Алиса пропада в дупката на Заека в Страната на чудесата и прекрачих прага. Мръсните ми обувки стъпиха на дебел килим. Да, килим.

На бледата светлина се виждаше втора врата. Потиснах порива да се разпищя от напрежение и я отворих.

Изведнъж осъзнах, че всичко е твърде лесно: ужасяващо, подозрително, плашещо лесно.

Влязохме през втората врата, спряхме и се втренчихме пред нас.

Намирахме се в лаборатория точно като онази в Училището, на хиляди километри от тук, в Калифорния.

— В Института сме — обявих.

— Хм… Това хубаво ли е? — попита Газопровода.

125

— Ама че [сложете тук ругатня по свой избор] — възкликна Зъба смаяно.

— Сериозна работа — казах и аз.

Имаше маси с компютри, по-високи от самата мен. И други, отрупани с лабораторно оборудване. Бели дъски, изписани с диаграми — много от които бях видяла по време на мозъчните си пристъпи. Апаратурата беше в спящ режим — чуваше се тихо жужене, но нищо не работеше. Все още не се беше съмнало.

Тръгнахме между масите, като се оглеждахме смаяно, с разтреперани колене. Знаех, че в сградата има Заличители — усещах ги.

Очите ми се спряха на един компютър, който беше включен. На екрана му се виждаше, че обработва някакви данни. Това ли беше шансът ни да научим миналото си? Кои бяха родителите ни, както и всичко за бъркотията, наречена наш живот.

— Добре, банда — казах тихо. — Разпръснете се и застанете на пост. Трябва да ми пазите гърба. Сериозна съм! Ще се опитам да проникна в компютъра.

Покатерих се на работния стол пред масата и хванах мишката.

Парола?

Изпуках пръсти, при което Зъба потръпна. Възможностите надали са повече от няколко милиона, казах си наум. Нямаше да е трудно.

Започнах да пиша.

Няма да ви досаждам с целия списък отхвърлени предложения. Бях благодарна, че системата не ме изхвърли след третия неуспешен опит. „Училището“, „Бачълдър“, „майка“ „Заличител“, „ято“ и още цял куп думи не свършиха работа.

— Безсмислено е — казах с изопнати нерви.

— Какво става, Макс? — попита Ръч загрижено и застана до мен.

— Какво си въобразявам? — продължих. — Изключено е да успея да разгадая паролата. Стигнахме чак до тук напразно. Пълен провал съм! Това не се търпи!

Ръч се наведе напред и побутна екрана с пръст, така че да вижда по-добре. Зачете надписите, като помръдваше тихо устни. Исках да се дръпне, но не ми се щеше да я оскърбявам безпричинно.

Тя затвори очи.

— Ръч? — повиках я.

Изправи ръка пред монитора, сякаш за да я сгрее.

— Ехо? Какво правиш?

— Хм… Опитай с главно x, малко j, малко n, главно p, числото седем, главно o, главно b, малко j и числото четири — прошепна тя.

Облещих се. Зъба ни наблюдаваше от другия край на помещението и двамата се спогледахме.

Бързо въведох продиктуваното, преди да го забравя. Буквите и цифрите се изписваха като малки кръгчета в полето за паролата.

Натиснах Enter. Компютърът се събуди с жужене, а в лявата част на екрана се появиха група икони.

Бяхме вътре.

126

Погледнах Ръч. Тя отвори бавно очи, а по лицето й се разля сияеща усмивка.

— Стана ли?

— Да, стана — отговорих сразена. — Откъде я научи?

— От компютъра — каза тя с доволно изражение. — Когато го докосна… — отново се протегна към екрана, — мога да видя човека, който работи на него. Жена, с къдрава червена коса. Пие прекалено много кафе. Тя въведе паролата, а аз просто я усетих.

— Уха — впечатлих се аз. — Докосни нещо друго.

Тя застана до близкия стол и сложи ръка на него. Затвори очи и след няколко секунди се усмихна.

— Тук седи мъж. Плешив. Гризе си ноктите. Вчера се е прибрал вкъщи по-рано. — Отвори очи и ме погледна възбудено. — Имам ново умение! — каза. — Мога да правя нещо ново! Колко вълнуващо!

— Браво на теб, Ръч — казах. — Наистина ни помогна.

Опитах се да се съсредоточа въпреки това последно откритие, прегледах иконите и кликнах с десен бутон, за да отворя търсачка. Въведох ключови думи „птичи“, „Училище“, „генетика“…

В следващия миг… Боже мой… Документите изпълниха целия екран.

Пръстите ми бягаха по клавиатурата и въвеждаха имена, дати, всичко, което можеше да ни насочи.

Произход. Изглеждаше обещаващо, затова кликнах отгоре. Очите ми пробягаха по редовете… и гърлото ми се стегна. Едва не изпаднах в шок на място.

Видях нашите имена, списъци с болници, имена на градовете, дори имена, които, изглежда, бяха на родителите ни. После видях снимки на възрастни хора, които явно вървяха с имената. Това ли бяха нашите родители? Сигурно. Боже. Точно в десетката! Точно каквото търсехме!