Ангелският експеримент

— Чувам гласове — каза Иги. — Страхувайте се, и то много.

— Бързо! — изкомандвах.

Сърцето ми щеше да изскочи — какво правех? Нима възнамерявах да се грижа за всичките деца? Едва се справях с тези, които ми бяха поверени!

Щях да мисля за това утре.

— Ръч! Зъб! Ейнджъл! — викнах. — Бързо! Навън!

Изстреляха се покрай мен, като подкараха останалите. Източихме се през първата врата и се спуснахме към втората по дебелия килим.

— Нагоре по стълбите!

Нямах слуха на Иги, но почувствах, усетих, че малката ни спасителна акция всеки момент ще бъде разкрита. Което щеше да бъде лошо.

Планирай, Макс. Мисли. Мисли в движение.

Да, Глас. Добре, чакаха ни стълбите, след това канала — направо блъсках останалите нагоре по стълбите… един, двама, трима… Едно от децата мутанти изпадна в паника и се сви на скимтящо кълбо. Грабнах го с едната си ръка и продължих нагоре, прескачайки през стъпало. В ума си чертаех маршрута, който ни чакаше.

Над мен Зъба отвори последната врата към тунела и останалите се изсипахме през нея. Спарената влажна смрад замести свежия хладен въздух и бях принудена да сбърча нос.

— Къде сме? — попита момичето с крилете, което бяхме освободили.

Изглеждаше на около десет години и беше една от малкото, които говореха.

— В канализацията на един голям град — казах отсечено. — Ще ви изведем на светло, на чист въздух.

— Не още — изсъска Ари зад гърба ми. — Първо трябва да поговорим, Максимум. Само двамата. Заради доброто старо време.

130

Застинах на място. Очите на момичето птица също се разшириха от ужас. Нима познаваше Ари? Бавно й подадох малкото скимтящо мутантче и се обърнах.

— Пак ли ти? Какво търсиш тук? — попитах. — Мислех, че баща ти те държи на къса каишка.

Той стисна ръце в юмруци.

Трябваше да спечеля време. Зад гърба си направих знак с едната ръка: „Бягайте!“.

— Кажи ми, Ари — започнах, за да задържа вниманието му върху себе си. — Кой те отгледа, след като баща ти замина с нас?

Той присви очи, а кучешките му зъби видимо нараснаха.

— Белите престилки. Не се притеснявай — попаднах в добри ръце. В най-добрите. Поне за мен имаше кой да се грижи.

Повдигнах вежди учудено.

— Ари, Джеб давал ли им е разрешение да те заличитизират, или просто са го направили в негово отсъствие?

Якото му мускулесто тяло потрепери от ярост.

— Какво те интересува? Нали си съвършена? Единственият успешен рекомбинант. А аз съм никой, сещаш ли се? Момчето, което всички забравиха.

Въпреки че с радост бих му разбила зъбите заради онова, което стори със Зъба, почувствах мимолетно съжаление към Ари. Вярно беше — след като се измъкнахме от Училището, просто го забравих. Не се бях запитала защо Джеб го беше изоставил и какво щеше да се случи с него.

— Причинили са ти всички тези ужасии, защото Джеб го е нямало, за да те защити — казах тихо.

— Млъквай! — изръмжа той. — Не знаеш нищо! И си тъпа като пън!

— В това не съм толкова сигурна. Решили са да проверят дали Заличителите няма да траят по-дълго, ако направят мутацията след раждането им — продължих.

Ари направо се тресеше и свиваше и отпускаше юмруци инстинктивно.

— На тригодишна възраст са ти присадили чужда ДНК и са те превърнали в Суперзаличителя. Нали?

Внезапно той се стрелна напред и замахна с косматия си юмрук. Въпреки светкавичните ми рефлекси успя да ми удари достатъчно силен шамар и да ме залепи за слузестата стена на тунела. По лицето ми полепна някакво подобие на гной.

Поех си дъх и си помислих, че ме чака здрав пердах. Нашият Джеб — въпреки че явно беше слуга на дявола — ни беше научил на безценните трикове при уличния бой. Не играй честно — или никога няма да победиш. Използвай всеки мръсен номер, който знаеш. Бъди готов за болката. Бъди готов за ударите. Ако болката те изненада, си свършен.

Обърнах се бавно към Ари.

— В обикновения живот сега щеше да си втори клас — казах. В устата си усетих соления вкус на кръв. — Ако Джеб те беше защитил.

— В обикновения живот теб щяха да те убият, защото си гнусен мутант.

Значи щяхме да играем грубо.

— А ти… какво си ти? — попитах с подигравателна учтивост. — Признай си, Ари. Не си просто някакво едро космато седемгодишно момче. Ти си далеч по-очевиден и сбъркан мутант от мен. При това го дължиш на собствения си баща.

— Млъкни! — изрева той гневно.

Не успях да потисна съжалението, което ме обзе за секунда.

Но само за секунда.

— Така е, Ари… — рекох между другото, след което скочих във въздуха и забих мощен ритник в гърдите му, който би смлял ребрата на обикновен човек. Ари едва отстъпи. С половин стъпка, дори не цяла.

Удари ме отново и пред очите ми заиграха звездички. Заби юмрук в стомаха ми. Боже, имаше сила колкото цяло стадо бикове. Представяте си колко е това, нали?

— Мъртва си — изръмжа той. — Буквално.

Спусна се към мен, разперил острите си нокти… и се подхлъзна.

Подметката му се изпързаля по лепкавите плочки и той се стовари тежко по гръб. Толкова тежко, че ударът му изкара въздуха със свистене.