Ангелският експеримент

На мига намерихме дълга маса с компютри и инструкции как да търсим в интернет. Трябваше единствено да се запишем на пропуска. Подписах се със замах като „Ела Мартинес“, а служителят ми се усмихна.

И това беше последното лъчезарно нещо в следващия час и половина. Двамата със Зъба опитахме каквито варианти се сетихме и открихме милион институти — както в Манхатън, така и в целия щат Ню Йорк, — но никой от тях не даваше признаци да е нашият. Личният ми фаворит? Институт за реализиране на вътрешния потенциал на вашия домашен любимец. Ако някой може да ми обясни що за чудо е това, нека ми пише.

Ейнджъл беше легнала в краката ни под масата и си мърмореше тихичко. Ръч и Газопровода играеха на бесеница на парче хартия. От време на време избухваха спорове, тъй като и двамата не можеха да напишат правилно и собственото си име.

Иги беше седнал неподвижно. Знаех, че се ослушва за всеки шепот, всяко проскърцване на стол, всяко прошумоляване на плат в залата, и изгражда невидима карта на заобикалящата го среда.

Въведох поредната инструкция за търсене, след което за мой потрес образът на екрана на компютъра се разкриви и блокира. През него се заниза поредица оранжеви букви: грешка, грешка, грешка. Накрая екранът угасна и се изключи.

— И без това скоро ще затварят — каза Зъба.

— Не може ли да преспим тук? — рече Иги предпазливо. — Толкова е тихо. Харесва ми.

— Ами, не мисля — отвърнах аз и се огледах.

Не бях усетила, че повечето хора си бяха тръгнали — бяхме сами в залата. С изключение на една охранителка в униформа, която тъкмо ни беше видяла. Запъти се към нас, но нещо в нея, в съвършено овладяната й походка, включи вътрешния ми сигнал за тревога.

— Да се разделим — промърморих и издърпах Иги от стола му.

Изскочихме от залата, намерихме стълбите и се втурнахме надолу с всички сили. Очаквах Заличителите да ни връхлетят всеки момент, но когато излязохме навън в сумрака на късния следобед и се спуснахме по каменните стълби, след нас нямаше никого.

82

— Може ли да се върнем до парка с метрото? — попита Ръч уморено.

Ставаше късно. Бяхме решили и тази вечер да преспим в Сентръл парк. Беше огромен и тъмен и беше пълен с дървета.

— Само на около осемнайсет пресечки е — казах.

Ейнджъл обаче също едва гледаше — все още не се беше възстановила напълно.

— Да проверим колко ще струва.

На петото стъпало към входа на метрото вече се бях стегнала. Ръч, Ейнджъл и Газопровода бяха твърде уморени, за да се притеснят от тясното пространство, но ние със Зъба и Иги се озъртахме тревожно.

Цената беше два долара на човек, а децата под метър и десет се возеха безплатно. Хвърлих един поглед на Ейнджъл. Въпреки че беше едва на шест, вече беше поне метър и двайсет. Значи дванайсет долара.

Само че на касата нямаше никого. Налагаше се да използваме апарата за билети. По-скоро бихме го използвали, ако дреболия от типа да прескочиш преградата, докато никой не гледа, ни притесняваше.

Влязохме вътре. Изтекоха десет минути, а метрото не идваше. Десет дъ-ъ-ъ-ълги минути, в които едва се сдържах да не се разпищя и да не започна да се катеря по стените. Ако ни бяха проследили и Заличителите дойдеха насам…

Иги обърна глава и се заслуша в нещо откъм тъмния тунел.

— Какво? — попитах.

— Хора — отвърна той. — Там вътре.

— Работници?

— Не мисля.

Взрях се в мрака. Когато се съсредоточих, също дочух гласове. Далеч навътре в тунела забелязах просветването на нещо като огън — поне отражението му зад завоя.

Взех решение на мига — това винаги успокояваше останалите и ги караше да се почувстват в безопасност.

— Хайде — казах и скочих от перона на релсите, които чезнеха в тъмнината.

83

— Какво пише тук? — попита Газопровода и посочи малка метална табела с надпис: „Не стъпвай на третата релса!“

— Пише, че по третата релса тече електричество с мощност седемстотин волта — каза Зъба. — Докоснеш ли я, ще пукнеш като пуканка.

— Добре — обадих се. — Уместна забележка. Никой да не доближава третата релса.

След това хвърлих на Зъба поглед: Благодаря ти за живописното описание. Той едва сдържа усмивката си.

Иги първи усети метрото.

— Пазете се от релсите — каза той и застина, за да го хвана под ръка.

Наредихме се покрай гнусната влажна стена и се долепихме максимално близо до нея.

След тридесет секунди влакът профуча толкова бързо, че въздушното течение ни засмука към него. Затиснах Ейнджъл с коляно — струята спокойно можеше да я вдигне от мястото й.

— Е, това си беше доста стряскащо — заключих аз, след като предпазливо се отлепихме от стената.

— Кой е там?

Гласът беше враждебен, агресивен и дрезгав, сякаш в последните петдесет години собственикът му беше пушил цигара след цигара. Може би беше така.

Продължихме напред нащрек, с леко надигнати криле — в случай, че се наложеше рязко да полетим във въздуха.

— Никой — викнах убедително на завоя на тунела.

— Уха! — сепна се Газопровода.