Анна в рокля от кръв

Той взе черния кръст и не го видях повече. Майка ми просто стоеше настрани и плачеше. Бях изплашен; Гидиън никога не се беше държал така преди. Винаги ми е бил като дядо – намигаше ми и ми даваше скришом бонбони, такива неща. И все пак, баща ми беше убит преди няколко дни и аз бях гневен. Попитах Гидиън какъв е този кръст.

Той ме изгледа отвисоко със студен поглед и после замахна с ръка и ме шамароса през лицето толкова силно, че паднах на пода. Чух как майка ми изскимтя, но не се намеси. После и двамата излязоха от стаята и ме оставиха сам. Когато ме повикаха за вечеря, и двамата бяха усмихнати и спокойни, сякаш нищо не се беше случило.

Това беше достатъчно да ме изплаши толкова, че да си мълча. Не повдигнах въпроса отново. Но това не значи, че съм го забравил. Прекарах последните десет години в това да чета и проучвам каквото мога. Черният кръст се оказа вуду талисман. Още не съм разкрил значението му или защо беше покрит със змия от човешка коса. Според дебелите книги свещената змия се храни с жертвите си, като ги поглъща цели. Баща ми беше изяден на парчета.

Проблемът с проучването ми е, че не мога да попитам най-достоверните източници, с които разполагам. Принуден съм да се спотайвам и да говоря кодирано, за да държа майка ми и Гидиън в неведение. Това, което прави нещата още по-сложни, е, че вуду магията е някаква супер дезорганизирана гняс. Всеки я практикува различно и анализът си е почти невъзможен, мамка му.

Чудя се дали пак да не питам Гидиън, след като приключим с Анна. Вече съм по-голям и съм се доказал. Този път няма да е същото. Но само като си мисля за това, се потапям по-дълбоко във ваната. Защото още помня усещането от ръката му през лицето ми и яростта в празния му поглед и това пак ме кара да се чувствам сякаш съм на седем.

След като се обличам, звъня на Томас и го моля да ме вземе и да ме закара в магазина. Той любопитства, но успявам да го накарам да изчака. Трябва да кажа всичко това и на Морфран, а не ми се повтаря два пъти.

Подготвям се за лекция от страна на майка ми за това, че изпускам от училище, и очаквам да ме поизпържи, докато разбере защо съм звънял на Гидиън, което със сигурност е дочула, но като слизам надолу по стълбите, чувам гласове. Два женски гласа. Единият е на майка ми. Другият е на Кармел. Спускам се по стълбите и ги виждам да заговорничат нещо като крадци. Седят в дневната на съседни столове, наведени една към друга, и си бъбрят сладко над поднос с курабийки между тях. Когато и двата ми крака стъпват на пода на приземния етаж, те спират да говорят и ми се усмихват.

– Здрасти, Кас – казва Кармел.

– Здрасти, Кармел. Какво правиш тук?

Тя се обръща и вади нещо от чантата си.

– Донесох ти домашното по биология. За групова работа е. Искаш ли да го правим заедно?

– Виж колко мило от нейна страна, нали, Кас? – казва майка ми. – Не искаш да изоставаш още от третия ден.

– Можем да започнем още сега – предлага Кармел, като размахва лист хартия.

Отивам до нея и го поглеждам. Не знам защо се налага да е групова работа. Нищо повече от това да се намерят отговорите в учебника. Но майка ми е права. Не бива да изоставам. Без значение дали имам някаква друга работа на живот и смърт.

– Много яко от твоя страна, наистина – казвам.

Ясно ми е, че тук играе и друг мотив. На Кармел не ѝ пука за биологията. Ще се учудя, ако самата тя е била в час. Кармел е взела домашното, защото си е търсила извинение да говори с мен. Иска отговори.

Хвърлям поглед към майка ми, която ме оглежда от глава до пети по един обезпокоителен начин. Опитва се да види дали минават синините. Ще приеме с облекчение факта, че съм се обадил на Гидиън. Като се прибрах снощи, изглеждах полумъртъв. За момент си помислих, че ще ме заключи в стаята ми и ще ме накисне в масло от розмарин. Но тя ми има доверие. Разбира какво трябва да направя. И съм ѝ благодарен за тези две неща.

Навивам листа с домашното по биология на руло и потупвам дланта си с него.

– Може да отидем да работим в библиотеката – казвам на Кармел.

Тя премята чантата на рамо и се усмихва.

– Вземи си една курабийка за из път, мила – казва майка ми.

И двамата си взимаме по една, Кармел леко колебливо, и се отправяме към вратата.

– Не е нужно да го ядеш – казвам на Кармел, като сме вън на верандата. – Анасоновите курабийки на майка ми са въпрос на придобит вкус.

Кармел се засмива.

– Взех си една вътре и почти щях да я изплюя. Имат вкус на лекарство за болно гърло.

Усмихвам се.

– Не казвай на майка ми. Тя сама измисли рецептата и е много горда от това. Мисли, че носят късмет, или нещо такова.

– Тогава може би ще я изям.

Тя се взира в курабийката за един дълъг момент, после вдига поглед и се заглежда втренчено в бузата ми. Знам, че там има тъмна синина по дължината на челюстта.

– Върнал си се в къщата без нас.

– Кармел.

– Ти луд ли си? Можеше да си мъртъв!

– А ако всички бяхме отишли, всички щяхме да сме мъртви. Виж, просто слушай това, което казват Томас и дядо му. Ще измислят нещо. Запази спокойствие.