Анна в рокля от кръв

Всеки заслужава малко утеха, нали? Сега тя е на свобода; стореното – сторено. Трябва ѝ някакъв покой. Но дори сега, мрачни и разстройващи спомени за всичко, което е направила, минават пред очите ми. Как ще преживее всичко това? Ако ѝ кажа да не се самоизмъчва, само ще влоша нещата. Не мога да ѝ дам опрощение. Но ми се иска да я накарам да забрави, поне за момент. Някога е била невинна и сега мисълта, че вече никога няма да бъде такава, ме убива.

– Сега трябва пак да намериш своето място в света – казвам нежно.

Анна отваря уста да проговори, но никога няма да разбера какво щеше да каже. Къщата се накланя, сякаш я надигат с лост. С много голям лост. Когато се връща на мястото си, се разтриса за момент и след вибрацията една фигура се появява пред нас. Бавно изплува от сенките, докато застава пред очите ни, блед труп, с тебеширена кожа. Въздухът не трепва.

– Просто искам да поспя – казва той.

Звучи, все едно има чакъл в устата си, но като поглеждам по-внимателно, виждам, че всичките му зъби са избити. Това го кара да изглежда по-стар, кожата му е увиснала, но едва ли е бил на повече от осемнадесет. Просто поредният беглец, който се е натъкнал на грешната къща.

– Анна – казвам аз и я дърпам за ръката, но тя не помръдва.

Стои, без да трепне, и го гледа как разпъва ръце. Освен христовата поза, още по-гадното е, че от всеки негов крайник започва да тече кръв и да се процежда през окъсаните му дрехи. Главата му клюмва и после започва да се мята рязко напред-назад. После се вкочанява и той започва да крещи.

Звукът от разкъсване, който чувам, не идва само от дрехите му. Червата му се изсипват на пода като гротескно въже. Той се накланя и започва да пада напред към нея. Хващам я и я дърпам достатъчно силно, за да се озове в прегръдката ми. Заставам между нея и него, но още едно тяло излита през стената, като хвърля прах и трески наоколо. Посипва се по пода на разпилени парчета, откъснати крака и ръце. Главата се взира в нас, докато се хлъзга по пода, с оголени зъби.

Не съм в настроение да гледам черни, изгнили езици, затова слагам ръка около раменете на Анна и я дърпам. Тя изстенва тихо, но се оставя да я поведа през входната врата и обратно в прикритието на дневната светлина. Разбира се, като поглеждаме вътре, няма никого. Къщата е непроменена, няма кръв по дъските, няма дупки в стените.

Докато гледа към собствената си къща, Анна изглежда нещастна – виновна и измъчена. Дори не се замислям, просто я придърпвам към себе си и я прегръщам силно. Дъхът ми минава през косите ѝ. Със стиснати юмруци тя сграбчва ризата ми.

– Не можеш да останеш тук – казвам ѝ.

– Няма къде другаде да отида – отговаря тя. – Не е чак толкова зле. Не са толкова страшни. Едва ли имат сили за подобни изпълнения по-често от веднъж на няколко дни. Надявам се.

– Нали не говориш сериозно. Ами ако станат по-силни?

– Не знам какво очаквахме – казва тя и отстъпва от мен. – Че всичко това ще дойде, без да платим някаква цена?

Ще ми се да споря, само че нищо убедително не ми идва наум. Но това не може да продължава. Това ще я побърка. Не ме интересува какво казва тя.

– Ще отида при Томас и Морфран – казвам. – Те ще знаят какво да направят. Погледни ме – повдигам брадичката ѝ. – Няма да оставя нещата така. Обещавам.

Ако изобщо я беше грижа достатъчно, за да ми отвърне, сигурно щеше да е със свиване на рамене. За нея това е наказанието, което заслужава. Но явно последната сцена я разстрои и това я спира да ми противоречи. Тръгвам към колата, но се разколебавам.

– Ще се справиш ли?

Дарява ме с крива усмивка.

– Аз съм мъртва. Какво толкова може да ми се случи?

И все пак, имам чувството, че като си тръгна, тя ще прекарва повечето време извън къщата. Тръгвам по алеята.

– Кас?

– Да?

– Радвам се, че се върна. Не бях сигурна дали ще го направиш.

Кимвам и пъхам ръце в джобовете.

– Никъде няма да избягам.

Вътре в колата надувам радиото. Усещането е приятно, когато ти е писнало от злокобна тишина. Правя го често. Точно започвам да клатя глава в ритъм с „Ролинг стоунс“, когато новинарска емисия прекъсва мелодията на Paint It Black13.

– Тялото е намерено до входа на гробището Парк Вю и се смята, че може да е станало жертва на сатанински ритуал. Полицията все още не е разкрила самоличността на убития, но Канал 6 съобщава, че деянието е било особено жестоко. Жертвата, мъж на около четиридесет, явно е била намерена с откъснати крайници.

Глава осемнадесета

Гледката пред мен е като от новинарска емисия на без звук. На покривите на полицейските коли се въртят червени буркани и проблясват бели светкавици, но не се чуват сирени. Служителите на реда се разхождат наоколо в типичните черни униформи, главите им са наведени, а лицата им мрачни. Опитват се да изглеждат спокойни, сякаш такива неща се случват всеки ден, но някои от тях имат вид, сякаш им се ще да прескочат до близките храсти и да си изповръщат поничките. Други пък закриват с телата си гледката от нахалните обективи на телевизионните камери. А някъде в средата на всичко това лежи едно тяло с откъснати крайници.