Анна в рокля от кръв

Ще ми се той да имаше очи, за да видя изненадата в тях, когато тя го хваща през кръста и го мята с трясък в парапета на стълбите. Моята Анна се е изправила от локвата кръв и се е облякла за битка, с гърчещите се кичури коса и изпъкналите черни вени. Раната на ръката ѝ още кърви. Не е съвсем добре.

Откъм стълбите обиаманът бавно се изправя на крака. Отупва се и оголва зъби. Не разбирам. Раните по лицето и крака му вече не кървят.

– Мислиш, че можеш да ме убиеш със собствения ми нож? – казва той.

Поглеждам към Томас, който е свалил якето си и увива с него крака на Кармел. Щом не мога да го убия с камата, не знам какво да правя. Има и други начини да се справиш с един призрак, но никой тук не ги владее. Едва се движа. Усещам гръдния си кош като снопче прекършени съчки.

– Не е твоят нож – отговаря Анна. – И никога повече няма да бъде.

Тя ме поглежда през рамо и се усмихва лекичко.

– Аз ще му го върна.

– Анна – започвам аз, но не знам какво повече да кажа.

Пред погледа ми, пред погледите на всички ни, тя вдига юмрук и го забива в дъските на пода, като изпраща трески и парчета строшено дърво почти до тавана. Не знам какво прави.

И тогава забелязвам приглушеното червено сияние, като от жарава, което идва от дупката в пода.

Изненада се изписва по лицето на Анна и се превръща в щастливо облекчение. Идеята ѝ е била хазартна. Не е знаела дали ще се случи нещо, когато отвори тази дупка в пода. Но сега, когато то се случва, тя оголва зъби и извива пръсти.

Обиаманът започва да съска, когато тя тръгва към него. Дори отслабена, тя няма равен. Разменят си удари. Тя извива главата му, но той я връща обратно като пружина.

Трябва да ѝ помогна. Нищо че собствените ми кости дерат по белите ми дробове. Обръщам се по корем. Използвайки ножа като пикел на алпинист, се надигам и се влача по пода.

Къщата се огъва и хиляди дъски и ръждиви пирони започват да скърцат във фалшив хор. После чувам звука, който идва от тях, като се сгромолясват заедно, звукът е толкова плътен, че чак аз се свивам. Изумен съм, че и двамата не се разпадат на кървави парчета.

– Анна! – Гласът ми е изпълнен с напрежение, но е слаб.

Не успявам да вдишвам много въздух. Те се борят един с друг, гримаси на свръхусилие по лицата им. Тя го мята наляво-надясно; той ръмжи и се опитва да я захапе. Тя се извива назад и ме вижда да се приближавам.

– Кас! – крещи тя през стиснати зъби. – Трябва да се махнеш оттук! Трябва да изведеш всички навън!

– Няма да те оставя – викам аз на свой ред.

Или поне така мисля. Адреналинът ми е на изчерпване. Струва ми се, че светлините започват да мигат. Но няма да я оставя сама.

– Анна!

Тя крещи. Докато вниманието ѝ беше отвлечено от мен, копелето пак е откопчало челюстта си и сега е захапало ръката ѝ и не пуска, като някаква гадна змия. Гледката от нейната кръв по неговите устни ме кара да викам. Свивам крака под тялото си и се оттласвам напред.

Сграбчвам косата му и се опитвам да го издърпам от нея. Там, където е минал ножът ми, сега бузите висят гротескно. Порязвам го още веднъж и с ножа се опитвам да разтворя челюстта му. Заедно, с последни сили, успяваме да го отблъснем назад. Той се удря в полуразрушените стълби и пада по задник, разкрачен и зашеметен.

– Касио, трябва да се махаш веднага – казва ми тя. – Моля те.

Около нас се сипе прах. Направила е нещо с къщата, като отвори тази горяща дупка в пода. Знам го, знам, че вече няма връщане назад.

– Ти идваш с мен.

Хващам ръката ѝ, но да я дръпна след мен е като да дърпам древногръцка статуя. Томас и Кармел ме викат от вратата, но имам чувството, че те са на хиляди километри разстояние. Те ще се спасят. Стъпките им отекват по верандата.

В средата на всичко това Анна е спокойна. Тя слага ръка на лицето ми.

– Не съжалявай за това – прошепва тя.

Погледът ѝ е нежен. Но после става решителен. Тя ме блъска през стаята към входната врата. Аз се превъртам и усещам болезненото хрущене на ребрата ми. Когато вдигам глава, виждам как Анна се приближава към обиамана, който все още лежи проснат там, където го хвърлихме с нея. Тя го хваща за едната ръка и единия крак. Той се размърдва, докато тя го влачи към дупката в пода.

Когато поглежда със зашитите си очи и вижда какво става, започва да се страхува. Сипе порой от удари по Анна, но юмруците му вече не са гневни. Изглеждат безпомощни. Докато върви назад, кракът на Анна пропада в дупката и потъва, светлина като от огън озарява прасеца ѝ.

– Анна! – изкрещявам аз, а къщата наистина започва да се тресе.

Но не мога да се изправя. Всичко, което мога, е да я гледам как потъва все по-надолу, как го повлича със себе си, докато той пищи и драпа с нокти в опит да се освободи.