Анна в рокля от кръв

Не можеш да я сбъркаш: кралицата на училището винаги е хубава, но тази си е направо красавица. Има гъста руса коса, дълга почти до кръста, и устни с цвят на узрели праскови. Веднага щом ме вижда, леко ми кимва. Усмихва се с лекота. Това е момичето, което получава всичко, което иска, в „Сър Уинстън Чърчил“. Тя е любимката на учителите, кралицата на бала и центърът на купона. Тя може да ми каже всичко, което ми трябва. И точно така се надявам да стане.

Като минавам покрай нея, нарочно не ѝ обръщам внимание. След няколко секунди тя се отделя от групичката и изскача до мен.

– Хей, не съм те виждала преди.

– Наскоро се преместих в града.

Тя пак се усмихва. Има идеални зъби и топли шоколадови очи. В нейно присъствие моментално ти пада гардът.

– Значи е хубаво някой да те ориентира в обстановката. Аз съм Кармел Джоунс.

– Тезеус Касио Лоууд. Що за родители си кръщават детето Кармел?

Тя се разсмива.

– Що за родители си кръщават детето Тезеус Касио?

– Хипита – отговарям аз.

– Именно.

Смеем се заедно и моят смях не е изцяло неискрен. Кармел Джоунс притежава това училище. Това си личи от начина, по който се държи – сякаш не ѝ се е налагало да моли за нищо в живота. Личи си и по това как тълпата ѝ прави път, като птички покрай дебнеща котка. И въпреки всичко, тя не вири нос, сякаш всичко това ѝ се полага, както е при много от този тип момичета. Показвам ѝ учебната си програма и тя отбелязва, че караме четвърти час биология заедно и – още по-добре – обедната ни почивка съвпада. Когато ме оставя пред вратата на класната стая за втори час, се обръща и ми намигва през рамо.

Този тип момичета са само част от работата ми. Понякога е трудно да не го забравям.

На обяд Кармел ми маха, но не отивам веднага при нея. Не съм тук, за да излизам с момичета, и не искам тя да си извади грешна представа. Вярно, много си я бива, и с мъка си напомням, че цялата тази популярност и лесен живот сигурно са я направили невероятно скучна. Тя принадлежи към светлата страна на живота и това ми идва в повече. Но истината е, че съм така с повечето хора. Какво очаквате? Пътувам често и прекарвам твърде много нощи в това да убивам разни неща. Кой би ме търпял?

Оглеждам останалата част от училищния стол, като отбелязвам различните групички и се чудя кои са тези, които има най-голяма вероятност да ме заведат при Анна. Феновете на готиката сигурно знаят историята най-добре, но пък е трудно да се отървеш от тях. Ако разберат, че имам сериозното намерение да убия призрак, сто процента след мен ще се повлече цяла тълпа от чуруликащи ентусиасти с черна очна линия, носещи разпятия и цитиращи реплики от „Бъфи, убийцата на вампири“.

– Тезеус!

Мамка му, забравих да кажа на Кармел да ме нарича Кас. Последното, което ми трябва, е хората да ме запомнят като „Тезеус“. Приближавам масата ѝ и виждам как няколко чифта очи се разширяват, докато го правя. Десетина други момичета сигурно моментално започват да си падат по мен само защото виждат, че Кармел ми обръща внимание. Или поне така казва социологът в главата ми.

– Здрасти, Кармел.

– Здрасти. Как ти се струва „Сър Уинстън“?

Наум се заричам никога да не наричам училището „Сър Уинстън“.

– Не е лошо, благодарение на обиколката с теб тази сутрин. Между другото, повечето хора ми викат Кас.

– Каз?

– Да. Ама по-меко, със „с“. Какво ядете на обяд тук?

– Обикновено си взимаме пица оттам.

Тя кимва леко с глава и аз се обръщам в тази посока.

– Е? Защо се премести в Тъндър Бей, Кас?

– Заради гледката – казвам и се усмихвам. – Честно, няма да повярваш, ако ти кажа.

– Пробвай ме – казва тя.

Пак ми идва наум, че Кармел Джоунс знае точно как да получи това, което иска. Но също така ми дава възможност да бъда напълно честен. Устата ми се раздвижва, за да оформи думите „Анна, тук съм за Анна“, когато скапаната армия на троянците се изсипва зад нас в поточна линия от тениски на отбора по борба на „Сър Уинстън Чърчил“.

– Кармел – казва един от тях.

Без да погледна, знам, че е или доскоро е бил гадже на Кармел. Начинът, по който казва името ѝ, някак лепне в устата му. Начинът, по който Кармел реагира, като повдига брадичка и свива вежди, ме кара да си мисля, че по-скоро става дума за бивш.

– Идваш ли довечера? – пита той, като напълно ме игнорира.

Поглеждам го развеселен. Типичната спортна звезда, която си брани територията.

– Какво има довечера? – питам аз.

– Всяка година има „Парти на ръба на света“ – Кармел извърта очи към тавана. – Открай време го правим на първия учебен ден.

Открай време, или поне откакто излезе филмът „Правилата на привличането“.

– Звучи готино – казвам.

Не мога да продължавам да не обръщам внимание на неандерталеца зад мен, затова протягам ръка и се представям.

Само най-големият задник би отказал да стисне ръката ми. Но явно току-що съм срещнал най-големия от всички задници. Той само кима към мен и казва:

– К’во става?

Не се представя, но Кармел го прави.

– Това е Майк Андовър.

Сочи към останалите.

– А това са Чейс Пътнам, Саймън Пери и Уил Розенбърг.